Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
— Народът на Висшите загива. Погубва го градът, същият този град, който някога го бе спасил от нашествието на хората. А после нямал сили да го напусне, защото би се изправил съвсем беззащитен пред човека. Принудени от бедствието, Висшите се бяха наблъскали в града, преди да са дорасли нравствено за това, преди да са заслужили самочувствието си. Плодовете на Дървото Бог и безделието надделяха над разума.
Стамов го бе разбрал добре, бе почувствувал мъката и отчаянието на старата лемурка.
— Сега вече е време! — извиси глас лемурът. — Майка ми казва да тръгваме!
Мисионерът се обърна бързо към вратата.
Но Аз го спря:
— Преди да ви пуснем, ще ни помогнете! Първо ще поправим водната помпа. Никой друг не знае как става това. Единствена майка ми. Ако тя не стори това, Висшите ще загинат, защото те вече не са годни за труд.
Благодарността на висшите
Лемурът, който като всички други се наричаше Аз, майка му и двамата бегълци вече газеха във водата над колената.
Хората не виждаха, само чуваха как затихва глъчката из уличките на подземния град, които приличаха на коридори в човешките жилища. Изглежда, повечето му обитатели го бяха напуснали, измъкнали се към изхода на пещерата, където водата още не бе достигнала. Понякога само прошляпваха бягащите крака на някой закъснял сънливец.
Аз подметна, без да се обръща:
— Едва сега, когато ги заля наводнението, пияните почват да изтрезняват. И бягат. А някои още не са усетили. Седят в троновете върху съкровищата си, потънали в блажени сънища.
Чул думата съкровище, и то там, където бе тръгнал да го търси, отец Доминик не се сдържа. Щракна отново запалката. В бледата й светлина привикналите към мрака очи успяха да огледат къде се намират, да видят наредените от двете страни каменни врати — едни залостени, други забравени открехнати при бягството.
Точно насреща им зееше отворена килия, в чиято вътрешност върху огромна купчина седеше дремещ лемур, нахлупил на челото си диадема. Стамов едва сдържа усмивката си. И смешно, и тъжно! Коронована маймуна на престола си…
— Някога само старейшините седели на тронове — поясни лемурът, скрил очи с ръце, да ги предпази от светлината на запалката. — Сега всеки иска да бъде старейшина, всеки се смята годен за първенец. Забравихме, че сме едно цяло от равни, че това, което сме били, сме го дължали на единството и взаимното уважение. Сега всеки смята, че съществува само той като Център на Вселената, че превъзхожда другите, всеки се смята най-висш сред Висшите. И не зачита другите.
Ала мисионерът не слушаше думите му. Вече бе зърнал купчинката под трона. И сред непотребните според него раковини и крокодилски зъби бе видял блясъка на златото и скъпоценните камъни. Стана му ясно. Съкровището на Мисон бе заграбено от тия полумаймуни и лежеше в бърлогите им безполезно и неоползотворено. Пиратското съкровище, заради което той се бе домъкнал накрай света, заради което жертвуваше живота си! Съкровището, което можеше да му предложи всичко!
Заслепен от алчност, той се мушна в килията и заизмъква от грамадата гривни, огърлици, обици, чаши, диадеми — каквото се мернеше пред погледа му, — като ги тъпчеше в пазвата си.
— И той ли като Висшите? — подметна с погнуса Аз. — Лаком като тях за безсмислени дрънкулки!
Клетият, как би могъл да допусне каква власт притежаваха тия „дрънкулки“ в човешкото общество!
— Хайде! — подкани го той. — Няма време!
Ала Доминик не чуваше нищо, оглушал за всичко при вида на толкова богатства, струпани на куп.
Едва успяха да го измъкнат. Достопочтеният духовник се бе преобразил. Удряше и риташе при всеки опит да го приближат. Тримата най-сетне успяха да го хванат за ръцете и краката и да го извлекат навън. Стамов угаси запалката и я мушна в джоба му.
А оня не спираше да крещи:
— Съкровището! Моето съкровище! В тези маймуни!
Намерил го бе най-сетне. Как да го остави, когато не знаеше дали ще го открие после? После, след като го лишат от памет.
Сам се успокои. Нали пазвата му беше пълна със злато? Нали там все още стоеше картата на Лудия брат? Дори и да забравеше това си идване, по същата карта отново щеше да се върне… Щеше да се върне… Само да се отърве от тоя българин! Никой друг освен Доминик не биваше да излезе от това зловещо свърталище. Никой!
Скоро чуха човешка реч. Някой нареждаше равно, настойчиво, озлобено:
— Отмъстих! Отмъстих!
По гласа познаха малгашката, която ги бе викала на помощ. Но не можеха да я видят как стоеше до пояс във водата, прикована към колелото, с гордо вирната глава.