Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
— Нека умра! — не млъкваше Веломоди. — Нали унищожих града им?
Лемурът се обърна към нея:
— Защо стори това?
— Да отмъстя! — повтори тя. — За всичко! За робството! За Ратулу, който ме намери и тук, но когото те убиха! Моят син Ратулу…
Стамов възкликна:
— Тук ли е бил? А къде е сега?
— Не знам! Проклетници! Удариха го. Може да са го убили. Моят Ратулу…
Аз опита да я успокои:
— Ще го намерим! Ще спасим и него! Само не ни пречи да поправим колелото! После ще изведем и теб, и Ратулу, и тия двамата.
Старата лемурка прегледа повреденото устройство, след което Аз каза:
— Хванете лоста!
И когато те изпълниха заповедта му опипом, извика:
— А сега вдигайте! С всички сили! Не пускайте!
Чу се тракане и скърцане.
Лемурът отново нареди:
— Отпускайте леко надолу! Така! А сега натиснете лоста напред! Бавно, бавно!
Съоръжението заработи.
— Народът е спасен! — възкликна той накрая. — Спаси го моята майка. И затова Висшите трябва да й благодарят!
Двамата — Стамов и Доминик — едновременно усетиха преминаването на някакво същество. Може би само чуха стъпките му, може би почувствуваха лекото раздвижване на въздуха.
— Какво е това? — трепна мисионерът.
Аз побърза да го успокои:
— Един Низш извежда на паша воромпатра.
Не довърши обяснението си. Млъкна изведнъж. Ала не само той, и хората бяха чули тропота на идващите насам множество крака.
— Силния! — извика ужасен Аз.
Бързо се овладя и се обърна към настъпващата тълпа на техния ултразвуков език:
— Висши! Спрете!
— Идвам да те съдя! — закани се отдалеч Силния. — Ти престъпи закона. Мислеше да ме надхитриш… Но аз излязох по-хитър. Изчаках ви да поправите колелото. И сега ще ви накажа! Всички!
Аз опита да се оправдае:
— Вярно е, престъпих закона. Само че не стария, истинския, а новия. Запазих майка си жива. Но не за зло, а за добро. Ако не беше тя, кой щеше да избави от наводнението града на Висшите? Затова Висшите трябва да й бъдат признателни. Вижте, водата вече не се вдига. Водата се оттича…
Силния се разсмя:
— Моят закон, единственият закон днес, не признава ни благодарност, ни неблагодарност. Че кой ви е молил да поправяте съоръжението? Затова ще понесете наказанието си и ти, и тя! И за още нещо. За това, че дружиш с хора, със смъртните врагове на Висшите. Че си станал предател…
Тогава майката лемурка се провикна:
— Аз поправих колелото, потиснико, аз ще го повредя, ако не отстъпите! И то завинаги.
Ала тая заплаха не подействува на Силния. По-бърз и по-предвидлив от неизтрезнелите си другари, той се хвърли напред да попречи за изпълнението й.
Отец Доминик се озърна. Не биваше да пропуска тоя случай! Нямаше цял живот да пропуска!
И той отстъпи встрани. Опипом докосна великанската птица, прилепи се към крака й. После бързо се покатери по него като по грапав палмов ствол. А воромпатрата продължи пътя си, все едно крачещ ескалатор, без да усеща товара.
Доминик се измъкна от лемурите, които в това време се бяха нахвърлили върху доскорошните му другари. За тях сега най-важното беше колелото — да не спре отново.
Само за миг Стамов отново се озова в железните им ръце. После чу въздишката на Аз:
— Край!
Бяха заловили и него, и майка му.
Всичко изглеждаше безвъзвратно загубено…
Отново несполука
Отец Доминик не можеше да повярва, че и този път съдбата му помагаше.
В душата му се надигаше тържествуваща радост. Щеше да се спаси! Щеше да се измъкне на свобода. И то не с празни ръце. Ако не с цялото съкровище, то поне със злато в пазвата, което беше цяло състояние.
Но той пак щеше да се върне! Нямаше да се откаже! Знаеше пътя, знаеше с кого му предстои да се бори и най-важното — знаеше как да се бори. Когато дойдеше повторно, щеше да нахлуе вътре не с някакво си фенерче, а с мощни прожектори.
Ето в дъното на коридора зърна бледия светлик на отвора. Дотам свършваше тяхното зловещо царство, оттам почваше неговият свят.
Още малко, още двадесетина метра!
Но за беда тъкмо там, толкова близо до свободата, от друсането ли, от що ли, една златна гривна се изсули от пазвата му. Най-скъпата, обсипана цялата с брилянти. Звънна оглушително.
В съзнанието му се мярна мисълта, че не бива да спира, да не губи време. Мярна се и угасна. Надделя алчността. Затова ли бе рискувал живота си?
Свлече се от птичия крак, в който се бе вкопчил, остави епиорниса да отмине — вече можеше и сам да се оправи. Посегна да я вземе.
Тези няколко секунди провалиха всичко. Няколко лемура, чули звука от падналата гривна, се метнаха върху му и извиха ръцете му назад.