Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
Някакво странно растение с набъбнали листа, подобно на невиждан гигантски ананас. „Така и боата се издува, когато нагълта по-дебела плячка“ — помисли си Ратулу в мига, когато съзря фенерчето до самото стъбло. Не посегна веднага. Защото се боеше. И от самото дърво, за което цял живот бе слушал и на чиято свирепост бе свидетел. И от зловещите му стопани.
Озърна се няколко пъти, преди да се наведе. Огледа зорко входа на пещерата. Нищо! Тогава приближи бързо и грабна с треперещи ръце новото си оръжие. После пристъпи към тъмния отвор, като едва потискаше страха си да хукне назад, да се махне по-скоро от тая заплашителна близост. Не го направи. Овладя се.
При това вече не беше с голи ръце! Притежаваше фетиш, чието свръхестествено въздействие изглеждаше по-властно от демоничната сила на третретретре. Силата на светлината — символа на Доброто, което побеждава Злото…
Крачка подир крачка.
Още при входа задвижи с ритмични свивания на дланта електрогенератора на фенера, както правеше Стамов. И продължи напред.
Притъмняваше бързо. А той, тръгнал веднъж, вече не мислеше за връщане, вперил очи в трепкащото сред мрака осветено петно.
И все нищо? Ни третретретре, ни човек, ни дявол. Пещера като всяка друга. Напълно безлюдна. Дори без обичайните прилепи.
А това, което бе видял снощи? Присънило ли му се бе? Жертвоприношението, демоните, отвличането на Стамов и мисионера…
Не, съвсем не бе сънувал. Истина бе, всичко бе истина, колкото безспорна, толкова и жестока.
А третретретре не се показваха не защото не съществуваха, а защото ги бе страх. Бояха се до смърт от светлината — повече, отколкото прилепите.
Убеден още веднъж в надмощието, което бе придобил над тях, човекът продължи пътя си, като обръщаше грейналия сноп ту назад, ту напред в напълно оправдана предпазливост.
Чак сега забеляза, че вече не се намираше в обикновена пещера. Върху каменната скала беше издялан огромен барелеф. Но какво ли точно представляваше това безразборно скупчване на ръце, крака, уши, глави и туловища — някакво кошмарно чудовище, на което бедният малгаш не можеше да намери подобие в своята памет!
А отсреща врата — зейнала каменна врата, зад която се виждаше пълна стая с всякакви вещи. Че какво ли нямаше тук? Чудновати черни статуетки, кани и паници, крокодилски зъби, странни тъкани, раковини каури, които доскоро и на Мадагаскар служеха за разменни монети. И шарени камъчета, и птичи пера. И злато! Златни гривни, огърлици, пръстени, обсипани със скъпоценни камъни. Върху тая безредна купчина, почти докосвайки тавана, седеше лемур, унесен, като заспал, отпуснат в подобно на трон кресло със златна диадема на главата си.
Ако не беше толкова уплашен, Ратулу би прихнал да се смее. Но сега не му беше до смях. Продължи. Видя и втора врата. А иззад нея надзърташе друга коронована полумаймуна, която, стресната от светлия сноп, хлопна пред себе си вратата. После третата — също отворена и също седнал в трон лемур върху камара от вещи. Отляво и отдясно. Врати, врати, които се затръшваха при неговото минаване. А след това се отваряха, за да пропуснат навън собствениците си.
Човекът усещаше как подире му се проточва нарастващ с всяка минута мълчалив и затова още по-застрашителен ескорт.
Но вървеше.
Къде ли отиваше? И как щеше да се оправи в този сложен лабиринт, сред тия враждебни същества, които го дебнеха безшумно?
Изведнъж Ратулу съгледа ново множество, което се пръсна в ужас, когато го освети с фенерчето. И на негово място остана само някакво дървено съоръжение, за което бе вързана жена. Малгашка — мършава, полугола, със сплъстени коси и тревожни очи. Страшна и жалка. Но и някак позната. Мъчително позната.
— Коя си ти? — извика Ратулу.
Тя отвори уста да отговори. Ала от пресъхналото й гърло не излезе никакъв звук. Повече по мръдването на устните й Ратулу разбра:
— Веломоди!
Той изкрещя:
— Мамо! Мамо!
И се спусна към нея да я прегърне.
Тя стоеше втрещена, със зяпнала уста, невярваща.
— Ратулу! Ти ли си, Ратулу?
Той се наведе, за да отвърже ръцете й. А Веломоди не спираше да хълца:
— Знаех, че ще дойдеш! Знаех си…
С една ръка не можеше. Без да се замисля, малгашът мушна фенерчето подмишница, за да се справи със сложния възел с две ръце.
В този миг отгоре му се метна един едър лемур и стовари върху главата му дръжката на копието си.
Ратулу изгуби съзнание.
Последните от Лемурия
Изпуснатите от повреденото устройство подземни води нахлуха най-напред в долните помещения на пещерния град — в изкопаните под жилищата складове и скривалища. И в затворническата яма, където очакваха нерадостната си участ двамата пленници.