Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
— Не! — отвърна Аз. — В тъмнината ние виждаме с ушите си. Провикваме се бързо-бързо с тънки, нечути за вас звуци и по ехото им от срещнатите прегради разбираме какво има пред нас.
Значи ехолокация? Защо пък не? Щом я има при делфините, прилепите, китовете, тюлените, при птиците гуахаро, при лястовиците салангани, защо да я няма при лемурите?
Едва сега, в относителна безопасност, подсетен от думите на лемура, отец Доминик бръкна под расото и извади запалката си. Щракна я нетърпеливо.
Първото, което видя Стамов, беше отстъпилият в ужас лемур, прикрил очите си с ръце. Видя и редиците от навити рогозки, зад които ситнеше да се притули от светлината друга дребна съсухрена фигура на лемурка.
И нищо друго!
На пръв поглед прости папурени плетеници. Само дето редовете им не бяха равни като обикновените, а навързани в различни по форма и големина възли. Различни и по цвят. А върху една лавица лежаха струпани купчини каменни плочки, подобни на печатите в Мохенджо Даро — от тия, един от които бе видял върху крака на епиорниса.
— Угаси светлината! — заповяда Аз. — Ще ни ослепиш. Гаси веднага!
И понеже мисионерът се колебаеше, Стамов духна бледото пламъче, след което запита:
— А тези камъчета?
— Амулети. Пазят от зло. Някога, преди говорещите рогозки, жреците изказвали посредством тях молбите си към Добрия дух.
И след това кратко отклонение продължи:
— Слушайте! И все едно, знайте, няма да го запомните! Майка ми ще ви разкаже за това, което пише в най-древния летопис. Като не щат да го чуят Висшите, чуйте го поне вие, чужденците!
Отец Доминик нямаше никакво желание да слуша ничия история, още по-малко на някакви си лемури. Та били те цивилизовани. Имаше друга грижа — да спаси живота си.
— Я оставете! — възрази той. — Ами да бягаме! Водата се надига!
Спасителят им побърза да го успокои:
— Майка ми знае това. Тя знае всичко. Ненапразно е пазителка на Древното Знание. Знае защо се надига водата, знае как да я спре. Имайте търпение! Докато суматохата вън стане неудържима, та тогава да излезете незабелязано.
Стамов не можеше да сдържи любопитството си:
— Да я чуем!
Аз продължи бавно, с равни промеждутъци, докато старата лемурка разказваше със своя недоловим глас:
— Отначало била само Великата земя, обиталището на Добрия дух и Великата вода, където беснеели злите сили. И Добрият дух, за да не бъде сам, създал първата двойка на Висшите. И им вдъхнал от своята духовна мощ, та да се различават от всички безсловесни твари по земята.
— Отче! — подхвърли Стамов. — Май че както в Библията. Бог вдъхнал единствено на човека от своята безсмъртната душа, а на останалите предоставил инстинктите. Не им липсва и на тях самочувствие, както и на нас. Човекът — „венец на природата“, те — „Висшите“.
Мисионерът не отговори. Премисляше друго. Хич не го беше еня за космогонистичните митове на някакви си маймуни. Интересуваше го само как да се измъкне жив. И после да се върне. Нима напусто си бе губил времето?
Аз продължи:
— И се намножили Висшите по Великата земя, заселили я цялата. И заживели щастливо в труд и отдих. В здраве и благоденствие… Но няма вечно щастие. Злият дух, побеснял от завист към техния създател и от успеха им, разбунтувал Великата вода. Земята почнала да се тресе, да се пука, да потъва. Великата вода се нахвърлила върху й, заляла долини и равнини, заляла и планините. Великата вода настъпвала, а Великата земя се смалявала все повече и повече, погълната в дълбините на Злия дух.
Стамов неволно си помисли: „Ето в суров вид хипотезата за потъналата Лемурия!“ А на мисионера подметна:
— Още един вариант на легендата за Потопа!
Лемурът не спираше:
— Висшите гинели с хиляди, проклинайки часа, в който са се родили. А малкото оцелели бягали към вътрешността, към доскоро непристъпните планини. И заживявали там като диви животни… Най-сетне Злият дух се изморил от безчинствата си. Великата вода се укротила. Висшите отново населили малкото, което останало от някогашната Велика земя. Но богатствата, паметниците, градовете, повечето им постижения и придобивки останали погребани под морските вълни… Намножили се, започнали да си припомнят забравените умения, да издигат нови поселища, да изграждат тераси и напоителни канали, да се замогват отново… И тоя път не за дълго. Сякаш над главите им тегнело проклятие, сякаш Добрият дух ги бил изоставил. Или пък изчезнал, победен от злото… Един жрец, вдъхновен от даровете на Дървото Бог, предсказал ново бедствие. Тогава Висшите се убедили в правотата на пророчеството му, започнали да се кланят на Дървото Бог, да му принасят жертви, за да им разкрива бъдещето. Престанали да уважават Добрия дух.