Петдесет нюанса освободени
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса освободени». Краткое содержание книги:
Сега двамата имат всичко – любов, страст, интимност, богатство и целия живот пред себе си. Но Ана знае, че няма да е лесно да обича своя господин Петдесет нюанса, а връзката им ще ги изправи пред предзвикателства, за които не са подозирали. Ще се наложи Ана да свикне с разточителния стил на живот на Крисчън, без да пожертва своята индивидуалност. А Крисчън ще трябва да преодолее нуждата си от контрол и да пребори демоните от мъчителното си минало.
И когато изглежда, че двамата заедно ще преодолеят всички пречки, лошият късмет, злобата и съдбата ще се обединят, за да сбъднат най-дълбоките страхове на Ана.
Беше късен следобед, почти вечер, и бях уморена като куче и... Желанието пламна в тялото ми, лумна дълбоко в слабините ми.
Крисчън спеше тихо и спокойно до мен. Загледах се в розовите лентички на хоризонта, в плахото злато на пукащата се зора и се опитах да заспя отново. Поех ритъма на неговото дишане, но нямаше смисъл. Бях съвсем будна. Целият ми организъм бе настроен на времето по Гринуич. Цялото ми съзнание и подсъзнание беше ококорило очи.
Толкова много неща се бяха случили през последните три седмици. Чакай, кого заблуждавам - три месеца! И през цялото време нозете ми не бяха докоснали земята. И ето ме сега - госпожа Крисчън Грей, омъжена за най-апетитния, сексапилен, абсурдно богат филантроп. Как стана толкова бързо?
Обърнах се да го погледам. Знаех, че той ме гледа, когато спя, но много рядко имах възможността да му върна комплимента. В съня си изглеждаше толкова млад и безгрижен. Дишаше дълбоко и спокойно. Исках да го целуна, да плъзна език между устните му, да погаля наболата му брада. Преборих се с импулса. Не исках да го будя. Хм... дали пък да не засмуча ухото му и само леко да го ухапя? Подсъзнанието ми ме изгледа над очилата си - онези с полумесеците, пусна книгата си - ,Дарлз Дикенс, Събрани съчинения“, и ми се скара: „Остави горкия мъж на мира, Ана!“
В понеделник трябваше да съм на работа и се опитвах да приема реалността, че се връщам в офиса. Трябваше да подновим нормалния си ритъм на живот. Щеше да е много странно да не виждам Крисчън цял ден, след като бях прекарала почти всяка минута от последните три седмици с него. Човек би си помислил, че да си с някой друг толкова дълго, без да се отделяш от него и за минута, е потискащо, но всъщност не беше така. Всяка минутка с него беше безценна, дори когато спорехме или се карахме. Всяка една, освен онази в колата, когато му съобщиха за пожара в Грей Хаус.
Кръвта ми замръзна. Кой би искал да му навреди? Отново започнах да дълбая във вероятностите. Някой от конкуренцията му? Някоя негова бивша? Някой недоволен или уволнен служител? Нямах представа, а и Крисчън не обелваше и дума по въпроса. Подаваше ми информацията на трохички, колкото да каже нещо. Знаех, че го прави само за да ме предпази. Въздъхнах. Моят бляскав черно-бял рицар. Винаги готов да ме брани. Как да го накарам да се отвори пред мен?
Той се размърда. Застинах. Не исках да го будя, но ефектът беше точно обратният. Две блеснали очи се впиха в моите.
- Какво има?
- Нищо. Заспивай - казах убедително. Той се протегна, потри лицето си и се усмихна.
- Не можеш да свикнеш с часовата разлика, нали?
- Не мога да заспя.
- Имам универсална панацея, само за теб, бебчо. Ето тук, виж!
- И се засмя като ученик. Засмях се и аз и после се направих на обидена целомъдрена дама. Поне черните ми мисли бяха пометени от настроението ми и вече можех да впия зъби в ухото му.
Пътувахме на север по 1-5 към мост 520. Бяхме в аудито К8. Щяхме да обядваме у родителите му. Официален неделен обяд за „добре дошли“. Цялата фамилия щеше да е там, а Елиът щеше да доведе и Кейт. Щеше да е странно да сме в компанията на други хора след толкова време, през което се бяхме наслаждавали само на нашата си компания. Не бях разговаряла с Крисчън почти цяла сутрин. Той беше в кабинета си, а аз разопаковах багажа. Беше ми казал, че не е нужно да го правя, че госпожа Джоунс щяла да оправи всичко. Но ето, това също не можех да приема, а и щеше да е трудно да свикна - да имам някой да ми върши домакинската работа.
Не ми беше спокойно. Дали от часовата разлика, дали заради пожара?
- Ще ми даваш ли да карам тази кола? - попитах. Направо не беше за вярване, че го казах на глас.
- Разбира се - отвърна той. - Всичко, което е мое, е и твое. Но ако я одраскаш някъде, те водя директно в Червената стая на болката! - Погледна ме и се изкиска зловещо.
Това шега ли беше?
- Шегуваш се. Ще ме накажеш, ако ударя колата ти? Обичаш колата си повече от мен, така ли? - подразних го.
- Горе-долу - каза той, сложи ръка на коляното ми и го стисна нежно. - Но колата не ме топли през нощта.
- Е, това може да се уреди. Можеш да спиш в нея - озъбих му се.
- Браво! Няма и ден, откакто се върнахме, и вече ме изритваш на улицата?
Изглеждаше щастлив. Погледнах го сърдито, а той ми се усмихна с онази усмивка, която можеше да разцепи лицето му на две, а с него и и сърцето ми. И колкото и да исках да му се сърдя, не можех да му устоя, когато бе в такова страхотно настроение. Всъщност настроението му се беше подобрило след като сутринта излезе от кабинета си. И сега разбрах защо се чувствам така. Трябваше да се върнем в реалността, а не бях сигурна дали той няма да се затвори пак, да се преобрази в онзи Крисчън отпреди медения месец. А можеше и да успея да съхраня новата, подобрена версия.