Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– Не. Не мислех, че ти виждаш. Не мислех, че е наистина. Просто си те представях. Беше ми по-лесно, ако можех да видя лицето ти.
Тя отново клати глава.
– Съжалявам. Не съм искала да ме виждаш.
По извивката на рамото ѝ има набраздена, зарастваща порезна рана. Мамка му, не трябва да е така. Не знам кой или какво решава, но сега аз ще взема шибаното решение. Не мога да търпя това повече.
– Анна, чуй ме! Ще те измъкна оттам. Ще намеря начин да те върна тук. Разбираш ли ме?
Главата ѝ се завърта вдясно и тя цялата замръзва и се напряга, като дивеч, който се крие от вълк. Инстинктивно аз също мълча и гледам бързото повдигане на гръдния ѝ кош. След няколко дълги секунди тя се отпуска.
– Трябва да вървиш – казва тя. – Ще ме открие тук. Ще те чуе.
– Кой? – питам. – Кой ще те открие?
– Той винаги ме намира – продължава тя, сякаш не ме е чула. – И после ме гори. И ме реже. И ме убива. Не мога да се боря с него тук. Не мога да спечеля.
Черните пипала на косата ѝ започват да изскачат под кафявите кичури. Гласът ѝ звучи далечно. Държи се само на косъм.
– Ти можеш да победиш всеки – прошепвам.
– Това е неговият свят. Неговите правила.
Тя говори на себе си, приклекнала е ниско. Кръв се просмуква в бялата материя. Косата ѝ потрепва и става черна.
Какво, по дяволите, си мислех, правейки това? Един милион пъти по-лошо е сега, като я виждам пред мен и все пак на един свят разстояние. Ръцете ми се свиват в юмруци, за да ме спрат да се протегна към нея. В дима помежду ни протичат сто хиляди волта ток. Не е достатъчно близо, за да я докосна. Това е само магия. Илюзия, възможна заради един барабан от човешка кожа и моята кръв по острието на камата. Някъде вдясно от мен Кармел казва нещо, но не мога да я чуя, нито да я видя през гъстия дим.
Земята се разтриса под тялото на Анна. Тя се подпира на ръце и се свива, когато нещо, недалеч от нея, надава вой. Звукът е нечовешки, ехти, отеквайки от милиони стени. Капчици пот пробождат настръхналата кожа на гърба ми, а краката ми се задвижват сами; страхът ѝ ме кара да скоча на крака.
– Анна, кажи ми как да те намеря. Знаеш ли?
Тя покрива ушите си с ръце, а главата ѝ се мята напред-назад. Прозорецът помежду ни изтънява или се разширява, не знам кое от двете; противен мирис на гнило и на мокри скали стига до носа ми. Прозорецът не може, не бива да се затвори. Ще го отворя широко, ще го откъсна от пантите. Нека изгоря. Не ме интересува. Когато тя се пожертва за нас, когато го завлече със себе си…
И изведнъж знам кой е там с нея.
– Той е, нали? – викам аз. – Обиаманът. С него ли си затворена?!
Тя клати глава рязко, неубедително.
– Анна, не ме лъжи!
Млъквам. Няма значение какво казва тя. Аз го знам. Нещо в гърдите ми се навива като змия. Белезите ѝ. Начинът, по който се свива като бито куче. Той троши костите ѝ. Убиец! Убиец!
Очите ми горят. Димът е гъст; усещам го по бузите си. Отнякъде продължава да се чува звукът от барабана, все по-силно и по-силно, но вече не знам дали идва отляво, отдясно или отзад. Несъзнателно съм се приближил.
– Идвам, за да те намеря – крещя над барабана. – Идвам, за да намеря и него. Кажи ми как. Кажи ми как да дойда при теб!
Тя се свива. Има дим и вятър, и писъци и е невъзможно да кажа кое откъде идва. Казвам по-тихо:
– Анна, какво искаш да направя?
За момент ми се струва, че се блъскам в стена. Тя се тресе, диша дълбоко и с всяко издишване гълта думите си. Но после ме поглежда, гледа право в мен, в очите ми, и не ми пука какво каза по-рано. Тя ме вижда. Знам, че ме вижда.
– Касио – прошепва тя. – Измъкни ме оттук.
Глава единадесета
Това, което постепенно достига съзнанието ми преди всичко друго, е фактът, че Кармел ми бие шамари. После започва истинската болка. Главата ми спокойно може да се е раздробила на четири парчета; толкова силно ме боли. Устата ми е пълна с кръв, езикът ми е покрит с нея. Има вкус на стари монети, а тялото ми има онази вибрираща изтръпналост, която ме кара да си мисля, че съвсем наскоро съм летял във въздуха и съм се приземил тежко. Светът за мен е болка и приглушена жълтеникава светлина. Чувам познати гласове. Кармел и Томас.
– Какво стана? – питам. – Къде е Анна?
Няколко премигвания пропъждат мъглата пред очите ми. Светлината от лагерния фенер блести в жълто. Кармел е коленичила до мен, по лицето ѝ има следи от сажди, а тънка струйка кръв се стича от носа ѝ. Томас е до нея. Той изглежда замаян и гроги, дрехите му са пропити от пот, гаранция, но по него няма кръв.
– Не знаех какво друго да направя – казва Кармел. – Ти щеше да минеш от другата страна. Не ми отговаряше. Не мисля, че изобщо ме чуваше.