Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– По-скоро се надявам сама да усетиш.
Усмивката му леко ме сдухва. За пръв път, откакто дойдохме тук, ми прилича на „нашия“ Томас. Обикновено, когато изпълнява заклинание, е много съсредоточен и сериозен и изведнъж ми се струва, че в момента няма представа какво точно прави.
– Опасно ли е? За теб имам предвид – питам го.
Той свива рамене и маха с ръка.
– Не се тревожи. Трябва да разберем какво става, нали? Преди да се наложи да те пратим в лудница. Хайде, да започваме. Кармел – казва той и я поглежда, – ако нещо се обърка, трябва да изгориш кръвта по камата на Кас. Просто вдигни камата и изгори кръвта от острието. Разбра ли ме?
– Защо трябва да съм аз? Не може ли Кас да го направи?
– По същата причина, заради която ти трябва да го порежеш. Защото технически ти не си част от ритуала. Не знам какво ще се случи с Кас или с мен, когато започне.
Кармел трепери, въпреки че не е чак толкова студено. На върха на езика ѝ е да се откаже, така че преди да има време да го направи, вадя камата от задния си джоб, махам ножницата и я поставям на земята.
– Камата е като морски фар, както каза Рийка – обяснява Томас. – Да се надяваме, че Анна ще го види, за да дойде при нас.
Той бърка в брезентовата си чанта и вади снопче ароматни пръчици, които протяга към Кармел, за да може тя да ги запали, след това ги духва, преди да ги забие в меката пръст около себе си. Изброявам седем. Ароматен дим се вдига на светлосиви спирали. Той поема дълбоко дъх.
– И още нещо – казва той, като взима барабана. – Не напускайте кръга, докато всичко не приключи.
Изражението му казва „няма страшно“, а на мен ми се иска да му кажа да внимава, но цялото ми лице е като парализирано. Дори да мигна си е приключение.
Той завърта китка и удря барабана; звукът е ритмичен, нисък и плътен. Звучи тежко, със силно ехо и въпреки че съм почти сигурен, че Томас няма музикално образование, всеки удар е точно на мястото си. Звучи като по партитура, дори когато сменя темпото и дължината на удара. Минава време. Колко точно – не знам. Може би половин минута, може би десет. Звукът от барабана притъпява сетивата ми. Въздухът е тежък от аромата на пръчиците и сякаш нещо се плиска в главата ми. Поглеждам Кармел. Тя мига на парцали, а няколко капчици пот са се появили на челото ѝ, но иначе изглежда съсредоточена.
Дишането на Томас е забавено и плитко. Звучи като част от ритъма. Пауза, удар. Едно. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. После започва отначало, този път по-бързо и по-ниско. Димът от пръчиците потрепва. Нещо се случва. Той намира пътя.
– Кармел – прошепвам и протягам ръка над камата, която лежи в пръстта.
Тя хваща китката ми и долепя ножа на Томас до дланта ми.
– Кас – промълвява тя и клати глава.
– Давай, всичко е наред – казвам аз, а тя преглъща с мъка и хапе устна.
Острието се впива в месото на дланта ми, първо тъп натиск, а после кратко, парещо ужилване. По камата ми покапва кръв, размазва се по острието. Почти започва да цвърчи. А може би наистина цвърчи. Нещо се случва във въздуха; той се увива около нас като змия, а над ритъма на барабана в ушите си усещам свистенето на вятър, само дето няма никакъв вятър. Димът от пръчиците не трепти, а се издига право нагоре на спирали.
– Това очакваше ли се? – пита Кармел.
– Не се тревожи. Всичко е наред – отговарям, но нямам представа.
Каквото и да става, работи… макар и не съвсем. Случва се, но твърде бавно. Усещането в кръга е, че нещо иска да избяга от клетка. Въздухът е тежък и оскъден и ми се ще да имаше луна, за да не е такава скапана тъмница. Не трябваше да гасим лагерния фенер.
Кръвта все още капе от ръката ми по камата. Не знам колко е изтекла. Не може да съм загубил толкова много, но мозъкът ми не работи много добре. Едва виждам през дима, а нямам спомен откога е така, нито мога да си представя как толкова дим може да идва от седем миризливи пръчици. Кармел казва нещо, но не я чувам, въпреки че ми се струва, че крещи. Камата сякаш пулсира. Да я гледам покрита с моята кръв е странно, образът е почти изкривен. Моята кръв по камата. Моята кръв вътре в нея. Барабанът звучи, а дишането на Томас се носи по въздуха… а може би е моето дишане, ударите на моето сърце, блъскащи в ушите ми.
Гадене с дебели пръсти се набира по гърлото ми. Трябва да направя нещо, преди тотално да ме е завлякло или преди Кармел да се паникьоса и да напусне кръга. Ръката ми се стрелва към барабана и натиска опънатата кожа. Не знам защо. Просто някакъв странен импулс. Докосването оставя мокър червен отпечатък. За момент се очертава, ярък и дивашки. После потъва в повърхността на барабана, изчезва, сякаш никога не е бил там.