Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
Томас свива рамене.
– Възможно е да има такъв. Образно казано. Колкото по-дълго Анна стои там, където е, толкова по-трудно ще ѝ е да прескочи някъде другаде. Може да си остане закотвена там. Разбира се, това е само догадка.
Догадка. Честно казано, точно сега не ми е до половинчати предположения относно най-лошия възможен сценарий.
– Само да се надяваме, че не е истински часовник – казвам. – Вече е била там прекалено дълго, Томас. И една секунда е прекалено дълго след всичко, което направи за нас.
По изражението му усещам как през главата му минават мисли за всички мъртъвци в мазето ѝ – всички онези избягали от къщи тийнейджъри или скитници, оплели си в паяжината ѝ. Някой друг би определил съдбата на Анна като подходящо наказание. Може би за много хора би било така. Но не и за мен. Анна е била в плен на проклятие от момента, в който е била убита. За всяка една от нейните жертви е виновно проклятието, а не прокълнатото момиче. Така казвам аз. Наясно съм, че едва ли някой от хората, които е разкъсала на парчета, би се съгласил с мен.
– Не можем да се гмурнем презглава, Кас – казва Томас и съм съгласен с него.
Но не можем и да се мотаем на плиткото.
Глава дванадесета
Морфран написа извинителна бележка на Томас, за да го освободи от последните учебни дни, в която се казва, че трябва да лекува мононуклеоза. Прекарваме всяка минута, в която не спим, наведени над книги – стари, плесенясали томове, които са превод на други, още по-стари и още по-плесенясали томове. В началото бях благодарен, че има с какво да се занимавам, да се чувствам сякаш се движим напред. Но след три дни минимално количество сън и живот на сандвичи и размразена пица реално няма с какво да се похвалим, няма нещо, което да оправдава усилията ни. Всяка книга ни забатачва още повече, бъка от информация как да се свържеш с другата страна, но изобщо не се споменава възможността да преминеш оттатък, камо ли да издърпаш нещо отсам. Обадих се на всеки човек, който може да знае нещо, и резултатът беше точно нулев.
Седим около кухненската им маса, заобиколени от купчини безполезни книги, докато Морфран добавя картофи в тенджера телешко варено на печката. Навън птички прехвърчат от дърво на дърво, а няколко възголеми катерички се бият за правата над хранилката за птици. Не съм виждал Анна от нощта, в която се свързахме с нея. Не знам защо. Повтарям си, че сигурно тя се страхува за мен, че сигурно съжалява, че е поискала да я спася, и затова нарочно не се появява. Заблудата е приятно нещо. А може би дори е истина.
– Чувал ли си Кармел напоследък? – питам Томас.
– Мда. Каза, че не сме пропуснали кой знае какво в училище. Общо взето, нонстоп надъхване за лятото и лафсбирки.
Изсумтявам. Точно така си мислех. Томас не изглежда притеснен, но се чудя защо Кармел не ми се обажда. Не трябваше да я оставяме сама толкова дълго. Гаранция, че ритуалът доста я е разтресъл.
– А защо не идва насам? – питам.
– Знаеш какво ѝ е мнението за всичко това – казва Томас, без да вдига поглед от книгата пред него.
Потропвам с химикала по отворената страница на моята. Няма нищо полезно вътре.
– Морфран – казвам. – Разкажи ми за зомбитата. Кажи как се вдигат на крака мъртвите с вуду и обиа.
Някакво движение привлича периферното ми зрение: Томас движи ръка пред гърлото си, дава ми знак да не отварям темата.
– Какво? – питам. – Нали събуждат мъртвите? Това си е баш минаване от другата страна. Сигурно може да се използва нещо и в нашия случай.
Морфран тряска лъжицата на кухненския плот. Обръща се към мен с раздразнение.
– Всеки път ме изненадва количеството тъпи въпроси, които си способен да зададеш, а уж си професионален убиец на призраци.
– Какво?
Томас ме сръгва.
– Морфран откача, когато хората казват, че вуду може да съживява мъртвите. Това е малко стереотип, сещаш ли се?
– Това са глупостите на Холивуд – мърмори Морфран. – Тези „зомбита“ не са нищо повече от отровени души, които са били упоени, заровени и пак изровени. Тътрят се по света, защото са дрогирани с отрова от риба, която е изпържила мозъците им.
Свивам вежди.
– Значи никога не е имало дори едно истинско зомби? Нито едно? Нали с това е известна тази религия?
Не трябваше да казвам последното. Очите на Морфран моментално се разширяват, все едно ще изскочат, и той стисва челюст.
– Нито един човек, който се занимава с вуду наистина, не се е опитвал да съживи зомби. Не можеш да върнеш живота там, където вече си е отишъл.
Той се обръща отново към тенджерата. Явно този разговор е приключил.