Кралица на кошмара

– Кажи ми пак какво ще правим – казва Кармел.

Гласът ѝ е спокоен, но пръстите ѝ са се свили около волана, сякаш иска да го откъсне.

– Би трябвало да е сравнително лесно – отговаря Томас, докато тършува в брезентовата си чанта и проверява дали е взел всичко. – Или ако не лесно, то поне сравнително просто. Според това, което Морфран ми каза, барабанът се е използвал редовно от финските вещици, за да контролират света на духовете и да говорят с мъртвите.

– Звучи точно като това, което ни трябва – казвам.

– Да. Ама номерът е да я уцелим. Вещиците не се вълнували чак толкова на кого ще попаднат. Стига да хванат нечий дух, експериментът се приемал за успешен. Но ние искаме Анна. И затова разчитаме на теб и на къщата.

– Хубаво, да не пилеем младостта си тогава – отварям вратата и излизам.

Въздухът е топъл и има само съвсем лек бриз. Когато обувките ми изхрущяват по чакъла, звукът навява носталгия, сякаш нещо ме сепва и ме връща шест месеца назад, когато къщата все още я имаше и аз идвах нощем да си говоря с мъртвото момиче вътре. Топли, рошави спомени. Кармел ми подава големия фенер от багажника. Той осветява лицето ѝ.

– Хей – казвам. – Не е нужно да го правиш. Томас и аз ще се справим и сами този път.

За секунда тя изглежда облекчена. Но после присвива очи – запазена марка на Кармел – и се връща в играта.

– Не ми говори глупости. Морфран може да ми забрани да ходя на чаеното му парти с мъртъвци, но не и ти. Тук съм, за да разбера какво е станало с Анна. Всички ѝ го дължим.

Когато минава покрай мен, ме бута леко с рамо, един вид да се стегна, и аз се усмихвам, въпреки че раните от изгорено още ме болят. След като приключим с това, ще поговоря с нея; всички трябва да си поговорим. Да разберем какво се върти в главата ѝ и да оправим нещата.

Томас вече е пред нас. Извадил е фенерчето си и лъчът му се стрелка насам-натам. Добре, че най-близките съседи са на около километър и ни разделя гъста гора. Иначе сигурно щяха да си помислят, че е кацнало НЛО. Когато стига до мястото, където някога беше къщата, той не се колебае, а притичва в центъра. Знам какво търси: мястото, където Малвина отвори дупка между двата свята. И през което Анна премина.

– Хайде – казва той след малко и ни маха.

Кармел пристъпва внимателно. Аз поемам дълбоко въздух. Сякаш не мога да накарам краката си да минат прага. Нали това исках, нали това чаках, откакто Анна изчезна? Отговорите са на по-малко от десет метра.

– Кас? – подвиква Кармел.

– Идвам – казвам аз.

Но всички изтъркани фрази, че невежеството е блаженство или че понякога е по-добре да не знаеш, моментално минават през мозъка ми. Хрумва ми, че не е редно да искам това да е истина. Че трябва да се надявам отговорите, които получа тази нощ, да ми кажат, че това изобщо не е била Анна, че Рийка греши и че Анна почива в мир. Нека това, което ме преследва, да е нещо друго, нещо зло, с което мога да се бия. Егоистично е от моя страна да искам Анна да е отново тук. Сигурно ѝ е по-добре там, където и да е, отколкото тук – прокълната и затворена. Но не мога да се сдържа.