Кралица на кошмара

Усещам мозъка си като бъркани яйца, а гърбът ми сигурно е посинен като трамплин на хипопотам, но си спомням всичко, което се случи. Помня какво каза Анна и как изглеждаше.

– Говоря за врата – казвам отново. – Достатъчно голяма, за да се мине през нея. Говоря за това да отворим тази врата и да я измъкнем оттам.

Слушам ги няколко минути, докато те един през друг нареждат и ми казват, че това е невъзможно. Казват неща като: „Не беше това идеята на ритуала.“ Казват ми, че ще намеря само смъртта си. Може би са прави. Предполагам, че са. Но това няма значение.

– Сега ме чуйте – казвам внимателно, като отупвам прахта от дънките си и слагам камата обратно в ножницата. – Анна не може да остане там.

– Кас – започва Кармел. – Няма как да стане. Това е лудост.

– Видяхте я, нали? – питам и те си разменят виновни погледи.

– Кас, ти знаеше, че може и така да е. Тя… – Кармел преглъща. – Тя е убила доста хора.

Когато се завъртам рязко към нея, Томас пристъпва леко и застава между нас.

– Но спаси нас – казва той.

– Знам – промърморва Кармел.

– Той също е там. Обиаманът. Копелето, което уби баща ми. И няма да го оставя цяла вечност да се храни с мъките ѝ.

Стискам дръжката на камата толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми изпукват.

– Ще намеря врата и ще мина през нея, и ще забия камата толкова дълбоко в гърлото му, че ще се задави с нея.

Когато казвам това, те двамата поемат дълбоко въздух. Поглеждам ги, очукани и подпетени като чифт стари обувки. Те са смели; показаха много повече смелост, отколкото очаквах или отколкото имах право да искам от тях.

– Ако ще трябва да го направя сам, разбирам напълно. Но ще я измъкна оттам.

Когато съм на половината път до колата, те започват да се карат. Чувам „самоубийствена мисия“ и „осъден на провал опит да се преборя с мъката“ – и двете казани от Кармел. После съм твърде далеч, за да чуя как продължава спорът.

Вярно е това, което казват хората – че отговорите само водят до още повече въпроси. Винаги ще има какво да се разкрие, какво да се научи, какво да се направи. Сега знам, че Анна е в ада. И сега трябва да намеря начин да я извадя оттам. Седя на масата в кухнята, ръчкам с вилицата един от омлетите с гъби на майка ми и се чувствам като натъпкан в оръдие. Има толкова много за вършене. Какво, по дяволите, правя тук, седейки пред сгънато на две джобче от яйца и сирене.

– Да ти препека ли хляб?

– Няма нужда.

– Какво става?

Майка ми седи, загърната в халат, изглежда преуморена. Снощи добавих още няколко бели косъма на главата ѝ, като се прибрах с натъртен череп. Тя остана будна, докато аз спях, и ме вдигаше на всеки час и половина, да се увери, че нямам сътресение и че няма да умра. Не ми задаваше въпроси. Предполагам, че облекчението да ме види жив ѝ е било достатъчно.

А може би част от нея не иска да знае.

– Това с барабана проработи – казвам тихо. – Видях Анна. Тя е в ада.

Очите ѝ се просветляват и прегарят в интервал от едно премигване.