Кралица на кошмара

– И ти не си тук – казвам.

Това да я виждам пред себе си. Въздействието. Не че съм забравил, но да я видя отново просто ме отвява. Приведена е, в защитна позиция, като съскаща котка.

– Ти си просто плод на въображението ми – отвръща.

Звучи като нещо, което аз бих казал, точно като мен. Поглеждам Томас, който поддържа ритъма на барабана, диша равномерно. Мокър пръстен опасва яката на ризата му; от усилието по лицето му се стичат струйки пот. Едва ли имаме много време.

– И аз така си помислих – казвам. – Първия път, когато се появи в къщата ми. Така се опитвах да се успокоя, когато ти влизаше в горящата пещ или се хвърляше през прозореца ми.

Лицето на Анна трепва, струва ми се от предпазлива надежда. Малко е трудно да се каже, трудно е да прочетеш емоциите под тези черни вени.

– Наистина ли беше ти? – питам.

– Не съм се хвърляла – промълвява тя на себе си. – Бях хвърлена. Долу, върху камъните. Нещо ме дърпаше. Дърпаше ме в пещта, за да изгоря.

Тя се разтриса, може би от спомена; аз – също. Но трябва да я накарам да се концентрира.

– Това, което виждаме в момента, ти ли си?

Няма много време, но не знам какво да кажа. Тя изглежда толкова объркана. Тя ли е била наистина? Наистина ли е търсила помощта ми?

– Вие ме виждате? – пита тя.

Преди да мога да отговоря, мрачната богиня се разтапя. Черните вени потъват в бледата кожа, косата ѝ се успокоява и става кестенява, спуска се по раменете ѝ. Когато се подпира на колене, познатата бяла рокля шуми около краката ѝ. Осеяна е с черни петна. Събира пръсти в скута си, а тези очи, тези тъмни, свирепи очи все още се колебаят. Премигват от едното в другото.

– Аз не те виждам. Има само мрак.

Скръб изпълва думите ѝ и ги кара да звучат несигурно и глухо. Не знам какво да кажа. По кокалчетата на пръстите ѝ има пресни ранички, а ръцете ѝ са покрити със синини. Тънки белези се кръстосват по раменете ѝ. Не може да бъде.

– Защо не те виждам?

– Не знам – казвам бързо.

Дим се издига помежду ни и аз с облекчение отмествам поглед, премигвам. Усещам, че се задушавам.

– Това е просто прозорец, който Томас успя да отвори – казвам.

Не трябва да е така. Където и да е, не ѝ е мястото там. Белезите по ръцете ѝ. Синините…

– Какво се е случило с теб? Какви са тези белези?

Тя се поглежда леко изненадана, сякаш чак сега разбира, че са там.

– Знаех, че си в безопасност – казва меко тя. – След като минахме от другата страна. Знаех.

Тя се усмихва, но без чувство. Нямаме време за това. Преглъщам с мъка.

– Къде си?

Косата ѝ се спуска над бузите и тя се взира в нищото. Не знам дали изобщо вярва, че водим този разговор.

– В ада – прошепва тя, сякаш това е в реда на нещата. – Аз съм в ада.

Не! Не, не ѝ е там мястото. Не трябваше да отива там. Трябваше да почива в мир! Трябваше… спирам, защото какво знам аз, да му еба майката! Това не се решава от мен. Това е само нещо, което исках и се опитвах да вярвам.

– Викаш ме за помощ, нали? Затова ли ми показа всички тези неща?

Тя клати глава.