Игра на криеница
- Автор: Паттерсон Джеймс, Ледвидж Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Игра на криеница». Краткое содержание книги:
Жалка шибана ситуация.
До залива стигнаха на здрачаване. Питър угаси двигателя, сви майсторски покрай морската стена и отбеляза, че в къщата не свети нито една лампа. Скочи на пристана и влезе вкъщи, като остави Морли да привърже яхтата и да я разтовари.
— Дженийн? — провикна се от прага.
Още с влизането в спалнята му направи впечатление, че маратонките й не са в килера. А с бегъл поглед през външната врата установи, че и веспата не е в гаража.
Върна се в спалнята и вдигна телефона. Никой не отговори на позвъняването му. След време остави слушалката и седна замислен на ръба на леглото. Пак надникна в килера. Всички куфари и чанти бяха по местата си. И всичките й дрехи.
Накрая погледна и сватбената им снимка на етажерката до леглото.
— Мамка му — рече.
Морли вече разпределяше улова в торбички за фризера върху сгъваемата масичка, когато Питър застана до него.
— Какво има? — попита Морли.
— Нещо се е случило с Дженийн — отвърна Питър.
Глава 42
Като чух воя на приближаващия се камион, скочих в последния момент на възтесния бетонен банкет на шосейния мост. Заслепена от фаровете, блъскана в лицето от вдигнатия прахоляк, можех, ако искам, да докосна борда на трещящото, скърцащо, забързано чудовище, което префуча край мен.
Или да загина под гумите му.
Коленете ми се подкосиха от удара на завихрената въздушна струя, която насмалко да ме метне през стигащия едва до глезените парапет на моста право във водата. Но човекът имаше поне добрината да не надуе оглушителните си тромби като предишния, който ме подмина на висока скорост.
Слязох от банкета върху платното и поех с уморени нозе подир отдалечаващите се стопове, преметнала през рамо сака. А той почти се беше изпразнил: половин пакетче дребни бисквитен „Комбос“ и намаляващото количество вода в една бутилка. Запасите ми сериозно чезнеха. Краката ми бяха все още в добро състояние, но след четири часа трамбоване с кубинките по ходилата ми бяха започнали да се образуват мехури.
Далеч навътре в морето мярнах сигналните светлини на застанал на котва танкер. А над тях в кристалночистото небе блещукаха стотици милиарди сребристосинкави звезди. Спомних си как след бракосъчетанието ни в кметството двамата с Питър лежахме в задния ни двор, пиехме бира „Куърс Лайт“, целувахме се в мрака като някакви тийнейджъри и наблюдавахме за метеори.
В момента той вероятно бе започнал да ме търси.
По мои изчисления бях изминала 30 от 170-те километра на презморското шосе, но ми се щеше да увелича колкото се може повече отдалечеността ми от Кий Уест, преди да тръгна да стопирам. Да съм достатъчно далеч, че онзи, който ме качи, да не може да ме свърже с планираното ми изчезване.
След още десетина минути спрях, седнах върху пясъка и довърших останалите ми бисквити. Но като усетих, че за секунда съм се унесла, пак рипнах на крака. Няма за кога повече да отлагам, рекох си. Започвам да стопирам. Иначе, току-виж, съм заспала.
Питър сто на сто вече се е прибрал, а от Кий Уест се излиза само по това шосе. И ако съм още тук на сутринта, той неминуемо ще ме намери. В никакъв случай не бива да допусна такова нещо.
Щом видях отдалеч наближаващите в северна посока фарове, излязох на пътя и плахо вдигнах палец.
Водачът ме забеляза и мина на къси. И чух надутото докрай радио.
Кой ли би спрял да качи някого на това самотно място по пътя? — запитах се със затаен дъх. Някой добър самарянин? Или някой извратеняк? Ами ако е Питър?
Прехапах устната си да не трепери. Обля ме светлината и автомобилът спря.
Моментално забелязах, че не е обикновена лека кола, а стар тунингован пикап с щръкнали през черешовочервения заден капак уиндсърфове и платна. А от радиото дънеха „Ей Си/ Ди Си“.
Дъхът ми спря, като срещнах погледите на двамата в пикапа. Шофьорът ми се стори сравнително дружелюбен — млад мъж с къса червеникаворуса коса. Гол до кръста. Като приятеля си — по-жилав, по-възрастен и по-зъл на вид мъж с бутилка между краката и татуировка на надарена русалка под лакътя. Стреснах се, щом забелязах замъглените им кървясали очи и долових уханието на марихуана.
По дяволите! Точно на такива ли трябваше да налетя?
— Ей, пънкарке, да те качим ли искаш? — провикна се надрусаният шофьор и намали силата на звука.
Приятелят му, със скапания вид на фен на „Ред Хот Чили Пепърс“, отпи от ликьора „Садърн Камфърт“ и се оригна.