Тайният орден

— А как ще стане всичко това? — вдигна поглед Райън.

Генералът отвърна лице към асистента си.

— Можем ли под някакъв предлог да отклоним временно госпожица Райън от ЦРУ?

— Вероятно бихме могли. Какво имате предвид?

— Искам да ѝ осигуря най-висока степен на защита. Не желая да изглежда така, сякаш това е свързано с информацията на йорданците. Трябва да го свържем с нещо, върху което тя вече работи, дори ако се наложи да присъединим още няколко души от ЦРУ за прикритие. Вие двамата с госпожица Райън го измислете и ми докладвайте.

— Дали няма да събудим подозренията на Дъркин?

— Риск, който ще се наложи да поемем. Двамата със Стю ще измислите нещо. При условие, че няма друг, който да знае за този екип и начина, по който работи, вие сте най-подходяща да движите топката напред. А какво ще правим с допълнителните сътрудници? Колко души ще са необходими според вас?

Райън извърна поглед към Макгий, който протегна ръце, обърнати с дланите нагоре.

— Не ме гледай. Аз съм един прост инструктор от армията. На нас не ни се полага защита от директора на националното разузнаване.

— Така е — обади се Райън, — но хора на вашата възраст понякога имат здравословни проблеми.

— Или проблеми в семейството — допълни генералът.

— Или с морала — обади се и асистентът.

Макгий разбра, че няма начин да се измъкне, все едно дали му харесва или не, и реши сам да определи въображаемия си проблем.

— Нека да е свързано с тялото ми, а не с характера. Избирам здравословния проблем.

— Разбрахме се — рече генерал Джонсън. — Вие двамата уговорете подробностите със Стю и аз ще ви подкрепя във всичко. Ще възникне проблем с финансирането ви. Ще можем да отделим малко, но трябва да сме изключително внимателни.

— Благодаря ви, сър. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Ясно. Нещо друго?

Четири чифта очи се спогледаха и когато стана ясно, че никой няма какво да добави, директорът на националното разузнаване закри срещата.

— Настоявам всичко да се държи в пълна тайна — рече той в заключение. — Ако и когато се наложи да се отиде при президента, аз ще се погрижа. Дотогава — пълна секретност. На никого нито дума.

Двама мъже седяха във форд експлоръра, паркиран от дясната страна в края на пътя, водещ до дома на генерал Джонсън, и внимателно проследиха как джипът на Макгий потегля.

Мъжът на мястото до шофьора извади телефона си и набра някакъв номер във Вирджиния.

— Току-що си тръгнаха — рече той, когато отсреща вдигнаха. — Какво да направим?

— Убийте ги.

— Искате ли да изглежда като нещастен случай?

От момента, в който Лидия Райън напусна кабинета му, той бе обмислял този въпрос.

— Не — отговори Фил Дъркин. — Нека да изглежда нарочно. Наистинанарочно.