Зимата на света [bg]

V

Лойд Уилямс и Дейзи отидоха в общината в Хокстън сутринта на двадесет и шести юли, за да наблюдават преброяването на гласовете. Дейзи щеше да развали годежа, ако Лойд загуби изборите. Той настоятелно отричаше вероятността годеницата му да представлява пречка за неговата политическа кариера, но Дейзи разбираше по-добре. Опонентите му отбелязаха точка, като почнаха да я наричат „Лейди Абъроуен“. Гласоподавателите се дразнеха от американския й акцент и реагираха така, сякаш тя няма право да участва в британската политика. Дори лейбъристите се държаха с нея особено и предлагаха кафе, докато те самите пиеха чай. Както Лойд бе предвидил, Дейзи често съумяваше да преодолее първоначалната враждебност на хората с непринуденото си и очарователно поведение или с това, че помагаше на другите жени да измият чаените чаши. Но дали това щеше да е достатъчно? Категоричен отговор можеше да дойде само с изборните резултати. Дейзи нямаше да се омъжи за Лойд, ако това ще го накара да изостави делото на живота си. Той твърдеше, че е готов да го стори, но това щеше да е безнадеждна основа за брака им. Дейзи потръпваше ужасена, колчем си представеше Лойд да работи нещо друго — в банка или държавно учреждение — и тъжен и нещастен да се преструва, че това не е по нейна вина. Самата мисъл беше непоносима. За съжаление всички смятаха, че консерваторите ще спечелят изборите. По време на кампанията имаше неща, които помогнаха на лейбъристите. Речта на Чърчил за „Гестапо“ се обърна срещу него. Дори консерваторите се смаяха. Клемънт Атли, който говори по радиото вечерта след обръщението на премиера, беше хладно ироничен. — Снощи слушах речта на премиер-министъра, в която той толкова изкриви политиката на Лейбъристката партия, и веднага разбрах каква е неговата цел. Той искаше гласоподавателите да разберат колко голяма е разликата между Уинстън Чърчил, великия военновременен водач на единната нация, и господин Чърчил, лидера на Консервативната партия. Той се боеше да не би хората, които приемаха водачеството му през войната, да се изкушат и от благодарност да продължат да го следват. Аз съм признателен на премиера, че така умело ги извади от подобно заблуждение. Властното презрение на Атли накара Чърчил да изглежда като някой размирник. „Хората са преуморени от страсти“, помисли си Дейзи, „в мирно време те сигурно биха предпочели спокойствието и здравия разум.“ В деня преди изборите агенция „Галъп“ предвиди, че лейбъристите ще спечелят, но никой не повярва. Американецът Джордж Галъп беше сгрешил в прогнозите за последните президентски избори. Идеята, че резултатът от изборите може да се предскаже чрез допитване до малък брой гласоподаватели, изглеждаше малко невероятна. Нюз Кроникъл, където беше публикувана прогнозата, смяташе, че ще има равен резултат. Всички други вестници писаха, че консерваторите ще победят. Никога досега Дейзи не бе проявявала интерес към механизмите на демокрацията, ала днес се решаваше и нейната съдба. Затова тя омагьосана наблюдаваше как избирателните бюлетини се вадят от урните, сортират се, преброяват се, трупат се и пак се преброяват. Председателят на избирателния район всъщност беше председателят на градския съвет. Процесът се наблюдаваше от представители на двете партии, за да не се допуска небрежност или измама. Преброяването се проточи. Дейзи се измъчваше от напрежение. В десет и половина узнаха първите резултати, от друг район. Харълд МакМилън, протеже на Чърчил и министър от военновременния кабинет, беше загубил Стоктън-на-Тийз. Петнадесет минути по-късно се разбра за голям прилив на гласове за лейбъристите в Бирмингам. В залата не се разрешаваше слушането на радио, затова Дейзи и Лойд разчитаха на процедили се отвън слухове и тя не знаеше на какво да вярва. По обед председателят извика кандидатите и техните агенти в ъгъла на залата, за да ги запознае с резултатите, преди да ги обяви публично. Дейзи искаше да иде с Лойд, но не беше разрешено. Председателят поговори тихо с всички кандидати. Наред с Лойд и настоящия представител в парламента, присъстваха кандидатите на Комунистическата и на Консервативната партия. Дейзи изучаваше лицата им, но не успяваше да разбере кой печели. Всички се качиха на подиума и в залата настъпи тишина. На Дейзи направо й призляваше. — Аз, Майкъл Чарлс Дейвис, надлежно назначен за председател на избирателния район Хокстън… Дейзи стоеше при наблюдателите от Лейбъристката партия и не изпускаше Лойд от поглед. Щеше ли да го изгуби? Тази мисъл разкъсваше сърцето й и я оставяше бездиханна от страх. Два пъти през своя живот тя беше избирала катастрофално неподходящи мъже. Чарли Фаркарсън беше пълната противоположност на баща й — мил, но слаб. Бой Фицхърбърт доста приличаше на Лев — беше твърд и себичен. Най-после тя откри Лойд, който беше едновременно силен и мил. Не го избра заради общественото му положение или заради нещата, които би могъл да направи за нея, а просто защото беше изключително добър човек. Беше нежен, умен, заслужаваше доверие и я обожаваше. Отне й много време да осъзнае, че той е човекът, когото търси. Колко беше глупава. Председателят прочете гласовете, получени от всеки кандидат. Бяха подредени по азбучен ред, затова Уилямс беше последен. Дейзи беше толкова притеснена, че не можеше да запомни числата. — Реджиналд Сидни Бленкинсоп. Пет хиляди четиристотин двадесет и седем… Когато прочете числата за Лойд, лейбъристите избухнаха в овации. Отне й малко време да осъзнае, че той е победил. След това видя как сериозното му изражение се заменя от широка усмивка. Дейзи почна да ръкопляска и да вика по-силно от всички. Лойд спечели! И не се налагаше тя да го напусне! Имаше чувството, че животът й е спасен. — Затова обявявам, че Лойд Уилямс е законно избраният представител за Хокстън. Лойд беше депутат. Дейзи гордо гледаше как той пристъпи напред и произнесе реч. Дейзи разбра, че подобни речи си имаха формула. Лойд подробно поблагодари на председателя и на неговия екип, после — на опонентите си за честната борба. Дейзи нямаше търпение да го прегърне. Лойд завърши словото с няколко изречения за предстоящите задачи, за възстановяването на изтерзаната от войната Британия и за създаването на едно по-справедливо общество. После получи още аплодисменти. Щом слезе от подиума, Лойд отиде право при Дейзи, прегърна я и я целуна. — Добра работа, скъпи — продума тя и усети, че не може да говори повече. Не след дълго двамата взеха автобуса и отидоха в централата на Лейбъристката партия. Там научиха, че лейбъристите вече са спечелили сто и шест места в парламента.