Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Само един от гласоподавателите спомена Дейзи.
Човекът се приближи към вратата, дъвчейки.
— Добър вечер, господин Пъркинсън — поздрави го Лойд. — Чувам, че сте искали да ме питате нещо. — Вашата годеница е била фашистка — рече Пъркинсън с пълна уста. Лойд предположи, че онзи е чел Дейли Мейл, където излезе злостна статия за него и Дейзи под заглавието „Социалистът и виконтесата“.
Той кимна и обясни:
— За кратко и тя, подобно на мнозина други, беше заблудена от фашизма. — Как може един социалист да се ожени за фашистка? Лойд се озърна, видя Дейзи и я покани да дойде с думите: — Разговаряме с нашия господин Пъркинсън за това, че годеницата ми е била фашистка.
— Приятно ми е да се запознаем, господин
Пъркинсън — каза Дейзи и стисна ръката на мъжа. — Напълно разбирам Вашата загриженост. През тридесетте години първият ми съпруг беше фашист и аз го поддържах.
Пъркинсън кимна. Може би той вярваше, че възгледите на жените следва да съвпадат с възгледите на техните съпрузи. — Глупави бяхме — продължи Дейзи. — Но когато войната избухна, първият ми съпруг постъпи в Кралските военновъздушни сили и се би срещу нацистите смело, както всички останали.
— Истина ли е това?
— Миналата година той летеше със своя Тайфун и обстрелваше един германски военен влак. Тогава го свалиха и той загина. Така че аз съм вдовица. — Съжалявам да чуя това, разбира се — отговори Пъркинсън и преглътна залъка си.
Дейзи обаче не беше приключила.
— Аз самата живях в Лондон през войната. По време на целия Блиц карах линейка.
— Определено сте проявили смелост.
— Е, надявам се само да прецените, че и покойният ми съпруг, и аз сме изпълнили дълга си.
— Това, вижте, не знам — начумери се Пъркинсън.
— Няма да отнемаме повече от времето Ви — обади се Лойд. — Благодаря, че ми изяснихте възгледите си. Приятна вечер.
Докато се отдалечаваха, Дейзи каза:
— Не мисля, че го спечелихме.
— Човек никога не може да е сигурен. Но сега той знае и двете страни на историята и довечера няма да е прекалено креслив в кръчмата.
— Хмм.
Лойд усети, че не е съумял да я успокои.
Срещата свърши рано, понеже същата вечер по радиото се излъчваше първото предизборно предаване и всички партийни работници щяха да слушат. Чърчил имаше привилегията да говори пръв. Докато се връщаха с автобуса към дома, Дейзи подхвана: — Тревожа се. Аз съм слабо място в твоята кандидатура. — Няма съвършени кандидати. Важното е как се справяш със слабостите си. — Аз не искам да съм твоя слабост. Може би трябваше да стоя настрани. — Напротив, аз пък искам всички да знаят всичко за теб от самото начало. Ако ти си слабо място, ще се откажа от политиката. — Не, не! Ще се чувствам ужасно от мисълта, че си изоставил амбициите си заради мен. — Няма да се стигне дотам — отговори Лойд, обаче отново забеляза, че не е успял да я успокои. В къщата на улица „Нътли“ семейство Лекуит се бяха събрали около радиоапарата в кухнята. Дейзи държеше ръката на Лойд. — Често идвах тук, докато те нямаше — каза тя. — Слушахме суинг по радиото и разговаряхме за теб.
Лойд реши, че е голям късметлия.
От радиото се разнесе познатият дрезгав и мобилизиращ глас на Чърчил. През изминалите пет тежки години този глас даваше на хората сила, надежда и кураж. Лойд се отчая — дори той самият се изкушаваше да гласува за Чърчил. — Приятели — рече премиерът, — трябва да ви кажа, че социалистическата политика е противна на британските идеи за свобода. Е, това беше обичайно. Всички нови идеи биваха заклеймявани като внесени от чужбина. Но какво би предложил Чърчил на хората? Лейбъристите имаха план. Какво предлагаха консерваторите? — Социализмът е тясно преплетен с тоталитаризма — продължи Чърчил. — Навярно няма да каже, че социалистите са като нацистите — вметна Етел. — Аз пък мисля, че ще го каже — отговори Бърни. — Сега ще обясни, че сме разгромили противника зад граница и трябва вече да разгромим враговете, които са сред нас. Стандартната тактика на консерваторите. — Хората няма да повярват на такова нещо — възрази Етел.