Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Само дето не беше точно така и нито желанието на Роланд, нито насъщната необходимост биха могли да променят нещо.
„Очите му — помисли си мъжът от Гилеад. Те бяха големи и ужасяващи, очи на дракон в човешки облик. Бяха нарисувани невероятно добре, ала нещо не беше наред. Роланд почувства как и последната искрица надежда го напуска и тялото му се разтърси толкова силно, че зъбите му потрепериха. — Не са достатъчно чер…“
В този миг Патрик го хвана за лакътя. Стрелеца бе погълнат до такава степен от рисунката, че за малко да извика. Погледите им се срещнаха и момчето кимна, след което докосна с пръстите си ъгълчетата на собствените си очи.
„Да. Очите му. Знам това. Но какво им има всъщност?“
Младежът продължаваше да стои с пръсти до слепоочията. Над тях ято ръждивчета прорязаха небето, чиято синева съвсем скоро щеше да придобие пурпурен оттенък. Летяха към Тъмната кула; Роланд се надигна, воден от импулса да ги последва, за да им попречи да придобият нещо, което нямаше.
Патрик го сграбчи за кожената дреха и го дръпна назад. Поклати енергично глава и посочи към пътя.
— ВИДЯХ ТОВА, РОЛАНД! — изрева Кралят. — МИСЛИШ СИ, ЧЕ ТОВА, КОЕТО Е ДОБРО ЗА ПТИЦИТЕ, ЩЕ БЪДЕ ДОБРО И ЗА ТЕБ, НАЛИ? ИИИИИИИИ! И ТО НАИСТИНА Е ТАКА! МОЖЕШ ДА СИ СИГУРЕН В ТОВА — ТЪЙ КАКТО ЗАХАРТА Е СЛАДКА, А СОЛЕНА ПЪК — СОЛТА, ПРАВО ДУМАМ, МИЛИ БРАТКО, САМ ЩЕ ДОЙДЕШ ТУК СЕГА! ИИИИИИИИИИИ! ЩЕ ДОЙДЕШ, РОЛАНД — ОПИКАН, ЗАЛИТАЩ И НЕСПОСОБЕН ДА СПРЕШ!
„И навярно ще сторя точно това — помисли си Стрелеца. — Няма да мога да устоя. Сигурно ще издържа още десет минути, може би дори двайсет, но накрая…“
Патрик прекъсна мислите му, като отново посочи към пътя в посоката, от която бяха дошли.
Ала Стрелеца въздъхна уморено.
— Дори и да успея да се преборя с притегателната й сила — а аз не мога; единственото, на което съм способен, е да стоя тук, отстъплението няма да ни донесе нищо добро. Напуснем ли укритието си, той ще използва онова, което крие — а аз съм сигурен, че крие нещо. Нещо, което едва ли би могло да бъде спряно с моя шестострел.
Младежът обаче отново поклати глава — този път толкова силно, че косата му се замята настрани. Пръстите му се впиха още по-силно в лакътя на Роланд, така че той почувства ноктите на момчето през трите ката дрехи, които носеше. Очите на художника, които по принцип бяха нежни и недоумяващи, сега се взираха в мъжа с неподозирана ярост. Той отново посочи със свободната си ръка, махвайки три пъти с мръсния си показалец. Но не към пътя.
Момчето сочеше към розите.
— Розите? — смръщи вежди Стрелеца. — Какво искаш да кажеш, Патрик?
Този път художникът посочи първо към алените цветя, а сетне към очите на нарисувания Пурпурен крал.
И Роланд най-накрая разбра.
ДЕВЕТ
Патрик обаче не искаше да отиде до тях. Когато Роланд му предложи да излезе на пътя, момчето рязко поклати глава и го изгледа с широко отворени очи, след което издаде скимтящ звук, поразително напомнящ свистенето на летящите сничове.
— Ще гръмна всичко, което той запрати по нас — обеща Стрелеца. — Виждал си ме да го правя. Ако имаше някоя, която да расте по-наблизо, щях да я откъсна и сам, но за съжаление няма. Ето защо ти трябва да откъснеш розата, а аз — да осигуря прикритието.
Ала художникът се сви уплашено, притискайки гръб към каменната обшивка на пирамидата. Страхът му едва ли бе голям колкото таланта му, но явно не му отстъпваше много. Спътникът му прецени на око разстоянието до най-близката роза. Тя растеше отвъд пределите на укритието им, ала не бе много далеч. Той погледна към уродливата си дясна ръка, с която трябваше да откъсне цветето, и се запита какво ли щеше да му коства това. Не знаеше. Това не бяха обикновени рози. Не бе изключено в шиповете им да има отрова, която да го парализира. Едва ли щеше да представлява особено трудна мишена за Пурпурния крал, ако лежи вцепенен сред високата трева.
А Патрик не искаше да свърши тази работа. Той знаеше, че навремето Стрелеца е имал приятели, ала сега всички бяха мъртви и явно не искаше да свърши като тях. Ако Роланд разполагаше с два часа, за да вразуми момчето — или дори само един, — навярно щеше да успее да пробие стената на страха, зад която се криеше художникът. Обаче нямаше. Слънцето щеше да залезе всеки момент.
„Освен това е наблизо. Мога да го направя, що трябва… и ще го направя.“
Времето се бе затоплило достатъчно, за да се нуждаят от ръкавиците от еленова кожа, които Сузана им беше изработила, ала мъжът от Гилеад продължаваше да ги носи и сега те бяха затъкнати в колана му. Той взе едната и отряза пръстите й — това, което остана, щеше да защити дланта му от бодлите на розите, макар и частично, — след което я надяна, приклекна, държейки револвера с другата си ръка, и се загледа в най-близката роза. Дали една щеше да им свърши работа? Трябваше да им стигне, заключи Стрелеца. Следващото цвете се намираше на цели два метра зад нея.