Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Хайде да си разменим местата, Патрик.
Младежът веднага се подчини и пропълзя внимателно над Стрелеца, заставайки до онази част на пирамидата, която бе най-близо до пътя.
— Погледни през този далекозрящ инструмент. Подпри го ей-там… да, точно така… и погледни.
Художникът точно това и направи. Мъжът от Гилеад имаше чувството, че това продължи цяла вечност. Междувременно гласът на Кулата пееше, звънтеше и го примамваше. Най-накрая младежът се обърна към него.
— Сега вземи скицника си, Патрик, и нарисувай онзи човек — не че Пурпурният крал беше човек, ала все пак изглеждаше като такъв.
Художникът продължи да го гледа мълчаливо, хапейки долната си устна. Сетне обгърна главата му с длани и я наведе напред, докато челата им почти се докоснаха.
„Много е трудно — прошепна един глас в дълбините на съзнанието на Роланд — глас не на юноша, а на възрастен мъж. На силен мъж. — Той е неуловим. И хлъзгав. И се размива.“
Къде ли беше чувал тези думи?
Ала сега нямаше време да мисли за това.
— Да не би да казваш, че не можеш? — попита Стрелеца, прибавяйки в гласа си (с усилие) нотка на разочарование и недоверие. — Че ти не можеш? Че Патрик не може? Че Художникът не може?
Очите на момчето се промениха. За момент Роланд зърна в тях онова изражение, което щяха да придобият, когато юношата се превърнеше в мъж… а картините в кабинета на Сейър доказваха, че в поне един свят това щеше да се случи. Този Патрик щеше да остане жив достатъчно дълго време, за да нарисува видяното през този ден. Тези очи щяха да се изпълнят с високомерие и надменност, ако младежът разгърнеше дарбата си, без да се сдобие с мъдрост; засега в тях се четеше само самонадеяност. Това бяха очите на хлапе, което знае, че е по-бързо от светкавица, че е най-доброто и че не му пука за нищо и за никого. Роланд познаваше прекрасно този поглед — нима не го бе зървал в стотици огледала и езерца, когато беше на годините на Патрик Данвил?
„Не съм казал, че не мога — заяви гласът в главата на Стрелеца. — А че няма да е никак лесно. Ще ми трябва гумичката.“
Синът на Стивън Дисчейн мигом поклати глава. Ръката му бръкна в джоба и пръстите му се сключиха около остатъка от гумата, стискайки го силно.
— Не — възрази той. — Трябва да го нарисуваш от първия път, Патрик. Без да поправяш нищичко. Гумичката ще ти потрябва после.
За миг самонадеяното изражение изчезна, ала само за миг. Когато се появи отново, бе съчетано с нещо, което достави на Роланд неизмеримо облекчение. Това бе пламъкът на възбудата, озаряващ очите на онези, които дълго време са вървели по утъпканите пътища, след което изведнъж биват предизвикани да направят нещо на предела на възможностите си, а току-виж и отвъд тях.
Младежът допълзя до бинокъла, който продължаваше да лежи на мястото, където го бе оставил, и долепи очи до окулярите. Остана така доста дълго време, а междувременно гласовете в съзнанието на Стрелеца ставаха все по-настоятелни.
Накрая Патрик се търкулна встрани, взе албума си и започна да рисува най-важната картина в своя живот.
СЕДЕМ
Патрик работеше бавно в сравнение с обичайния си метод, при който бързите движения на молива създаваха завършена рисунка буквално за няколко минути. Роланд непрекъснато трябваше да се сдържа, за да не закрещи: „Побързай! Побързай, в името на всички богове! Не виждаш ли агонията ми?“
Ала Патрик явно не виждаше или пък изобщо не му пукаше за мъките на Стрелеца. Младежът бе погълнат изцяло от работата си и се откъсваше от листа само за да надзърне отново през бинокъла и да разгледа по-внимателно безумното същество с алената роба. От време на време накланяше молива, за да нанесе някои щрихи, а сетне ги размазваше с палец, за да се получи сянка. Друг път забелваше очи, сякаш се взираше в някаква версия на Пурпурния крал, която възпламеняваше мозъка му. И наистина, откъде Роланд би могъл да знае, че това не е възможно?
„И пет пари не давам какво прави. Стига да приключи, преди да откача и да се втурна към онова, което Дъртият червен крал така точно определи като «възлюбената ми».“
Измина половин час, който се стори на Стрелеца като три дни. По едно време Пурпурният крал започна да го зове още по-настоятелно, мъчейки се да го придума да отиде при него, за да проведат съвещание. Той предлагаше на Роланд да го освободи от затвора му, след което двамата щели да се изкачат до стаята на върха на Кулата. Общият интерес можел да заличи всяка вражда, нима Стрелеца не знаел това?