Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Петровна извика веднага лекар. Като я прегледа, той съмнително поклати глава. Болестта й не е обикновена. Тя страда от душевна болест, която става все по-опасна.
Лекарят бе Греч. Той положи големи старания, за да я излекува, а Петровна и Леония удовлетворяваха всичките й капризи.
Една вечер, когато Петровна се канеше да си легне по-рано, пристигна писмо. Викаха я да отиде в една гостилница. Отначало Петровна се колебаеше да отиде, като се страхуваше от нещастие. Леония пожела да я придружи и тя се реши.
Тя остана много изненадана, когато намери Бакунин, дегизиран като старец. Петровна въпреки това го позна. Бояновски бе седнал до Бакунин. Те й казаха, че искат да се представят пред старата Бояновска, но така, че да не й стане лошо.
След четвърт час бяха в дома на Петровна. Последната се приближи до старата, която бе седнала на канапето.
— Защо ли си мисля за невероятни неща? — каза старата. — Ето, две нощи непрекъснато разговарям с човека, който ми е по-скъп и от очите ми! Знам, че това не е в действителност — всичко е възпоминание от миналото.
— Да не говорите за вашия син? — попита Петровна.
— Да, за моя син, който ще живее вечно в сърцето на майка си.
Вратата се отвори и вътре влязоха Бакунин и Бояновски.
Като видя колко изнемощяла бе майка му, очите на Бояновски се напълниха със сълзи. Той не можа добре да види очите й, но ясно видя побелялата коса.
„Клета моя майчице, колко скърби и мъки си претърпяла за мене!“ — помисли си Бояновски.
Петровна улови ръцете на старата и попита:
— Добра ми майко, ще ми разправиш ли всичко, което сте говорили с твоя син?
— Не, не мога. Онова, което говорих със сина си, не трябва никой друг да го знае. Но почакай, мисля, че и тебе те поздрави.
— Мене?
— Да, тебе, понеже в твое лице аз намерих дъщеря, която ми е услужвала и се е грижила за мене и която облекчи последните ми дни.
Като каза това, старата сложи ръцете си върху главата на Петровна и я благослови.
Петровна не можа да удържи сълзите си.
На Бояновски му се искаше да изтича и да коленичи пред майка си, но Бакунин го задържа.
— Не още, не е дошъл моментът.
Старата се обърна и й се стори, че вижда сина си, и то не като в сън, а в действителност.
— Синко, ти нали разкъса веригите и дойде при майка си да я видиш? — каза печално тя.
Бояновски не можа повече да се въздържи и с разтреперан глас каза:
— Да, мила мамо, аз дойдох да те видя.
— Значи наистина дойде? Нека си поприказваме за хубавите минали времена. Помниш ли, Коля, когато беше малък, когато седеше до мене, а аз решех русата ти косица?
— Да, майко, всичко си спомням — отговори Бояновски със задавен от сълзи глас.
— И когато ти стана голям, ние пак си останахме добри и верни приятели — говореше старата. — Всичките големи хора те хвалеха и обещаваха блестящо бъдеще.
— Да, майко, всичко си спомням.
— После помниш ли, когато ни сполетя нещастието и ние двамата се намерихме пред смъртното ложе на баща ти?
— Помня, майко.
— Помниш ли какъв беше последният му завет?
— Той протегна ръцете си и ми каза: „Ако обичаш, синко, и почиташ майка си, и Бог ще те благослови.“
— Ти ме обичаше, почиташе, на ръце ме държеше, както много рядко синовете правят, ала, синко, ти етапа жертва на една змия, която отрови живота ти. Кажи ми коя бе тази змия?
— Името на тази, която се вмъкна в семейния ни живот, е Феодора — каза Бояновски.
— Феодора, Феодора е името на тази змия, която ще проклинам до последния си час.
Старата не можа повече да говори, тя падна изнемощяла на леглото си.
За четвърт час царуваше гробна тишина в стаята. След това старата каза:
— Това бе само сън? Той не беше при мене! Той навярно не ще може да дойде при мене! Възможно е да е жив, но кой знае къде се измъчва в Сибир; ако е така, нека майчината благословия да го придружава навсякъде. Скъсай, сине мой, веригите и ела на свобода, понеже благословията на майката разкъсва и най-тежките окови, и най-дебелите стени на тъмницата. Бъди спокоен, синко, виж, майка ти те благославя.
Бояновски не можа повече да се въздържи: той се доближи до майка си, хвърли се в прегръдките й и каза:
— Майко, майко, ето ме при тебе!
Старата гледаше втренчено стоящия пред нея човек. Тя не можеше да разбере дали това е сън или действителност.
— Майко, майко, благослови ме, аз съм твоят син! Виж белега на врата ми, виж и ще се увериш, че този, който целува старите ти ръце, е твоят любимец — твоят Коля.
Старата гледаше неподвижно сина си. После извика силно: