Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Бързия Бен се позамисли и накрая въздъхна.
— Знаеш ли, Ерекала май не е единственият глупак тука.
— Каква е тая миризма? А те мислех за умен, маг. Хайде, намери ни някакви коне, докато докладвам на Паран.
— А Тавори?
— Ако е жива, ще я намерим.
Коурабас изпищя гневно, захапа и челюстите й се впиха в рамото на елейнта. В устата й се натрошиха кости. С ноктите на единия си крак раздра корема на елейнта и след това удари отново, впи ги дълбоко. Кръв и слуз плисна, докато изтръгваше червата му. Замахна с другата си предна лапа към друг Елейнт.
По гърба й задращиха нокти. Драконът Отатарал се изви, замахна с лапи, проби люспестата кожа, придърпа дракона към себе си, захапа го за врата и след това го запокити настрана. Остри зъби захапаха глезена й. Тя изви врат назад и надолу и захапа нападателя за тила. Едно конвулсивно стискане — и черепът се пръсна. Друг дракон се стовари отгоре й. Ноктите раздраха кървави дири точно под лявото й око. Зъби се забиха във врата й. Коурабас присви криле, изтръгна се и запропада надолу, далече от нападателя. Дракон под нея понесе удара на неимоверната й тежест и отхвърча настрани и после към земята с натрошени криле и прекършен гръбнак.
Тя отново се извиси във въздуха. Около нея гъмжеше от Елейнт — като врани, обкръжили кондор. Налитаха бясно и се отдръпваха. Въздухът ехтеше от змийските им съсъци, Древните сред тях изливаха яростта си с рев.
Вече беше убила десетки, беше оставила диря от драконови трупове по мъртвата земя зад себе си. Но не стигаше. Кръв се стичаше от хълбоците й, гърдите й се пръскаха от усилния дъх, а атаките ставаха все по-яростни.
Промяната идеше. Вкусваше я — в кръвта, изпълнила устата й и капеща между зъбите й, в нажежените пещи на ноздрите си, във въздуха. „Твърде много Елейнт. Твърде много Древни — Бурите още връхлитат, но скоро ще се слеят.“
„Скоро Тиам ще се пробуди.“
Нова Буря я връхлетя. Коурабас нададе вой и замахна. Трошеше гръдни кошове, късаше крака от бедрата, криле от раменете. Изтръгваше глави от вратове. Хапеше през ребра и пръскаше черва. Във въздуха хвърчаха струи кръв и много от кръвта бе нейна. „Твърде много моя.“
„Тиам! Тиам! Майко! Ще ме погълнеш ли? Ще погълнеш ли детето си, тъй грешно, тъй омразно, тъй изоставено?“
„Майко — виждаш ли идещия мрак? Ще чуеш ли виковете ми? Виковете ми в тъмното?“
Ужасна болка. Слепият гняв, който я бе обкръжил, сам по себе си беше буря, вихреше се и я затискаше надолу. Не беше искала да вдъхва страх. Не беше искала такава омраза — единствения дар от всичките й ближни. Не беше искала да бъде родена.
„Толкова боли.“
„Ще ме убиеш ли сега?“
„Майко, когато дойдеш, ще убиеш ли грешното си дете?“
Около нея — безкраен вихър от дракони. Изтощена, тя продължаваше да се бори, вече сляпа за пътя си, сляпа за всичко освен за вълните от болка и омраза, които я връхлитаха.
„Този живот. Той е всичко, което е, всичко, което съм аз. Този живот — защо съм заслужила това? Какво съм направила, за да заслужа това?“
Бурите я раздираха. Бурите късаха кожата й, деряха бразди в крилете й — и само волята остана да я държи високо в изтерзаните небеса, докато слънцето кървеше отвъд хоризонта далече, далече зад нея.
„Виж мрака. Чуй виковете ми.“
23.