Сакатият бог

Командир Ерекала усети промяна в полъха на вятъра по тесния подстъп към прохода. Сега носеше миризмата на желязо, на кожа, на пот и коне. Сестра Стейлок стоеше до него с половин дузина вестоносци, строени зад тях в случай, че се наложи да се пратят команди до сигналните постове по стената.

Вражеските сили се развръщаха на кипяща вълна по протежение на предните линии. Средната и тежка пехота, разположена там в няколко стегнати редици от заранта, сега се разцепваше да пропусне напред нови бойци, в накъсан строй. Новите не носеха знамена, нито някакви отличителни знаци, а щитовете на повечето все още бяха стегнати на гърбовете им. Доколкото Ерекала успяваше да види, бяха въоръжени с арбалети и къси мечове.

— Лека пехота ли? — попита Стейлок. — Не изглеждат леки в краката, командире — някои носят ризници. И не се строяват в линия. Какви са тия войници?

— Морска пехота.

— Изглеждат… недисциплинирани, сър.

— Доколкото знам, сестра Стейлок, срещу малазанската морска пехота армиите на Седемте свети града нямаха какво да хвърлят. Всъщност те не могат да се сравнят с никой друг войник на бойното поле.

Тя го погледна озадачено.

— Сър, може ли да попитам: какво друго сте чули за тези морски пехотинци?

Ерекала се опря на парапета.

— Чул? Това ще да е думата, да.

Вече настъпваха, на отделения по осем-десет. Катереха се уверено по грубия терен към първата траншея, пълна с Изповядани — редовната пехота на Коланси. Достатъчно стабилни войници, знаеше Ерекала. Ефикасни, но все пак зависими от магията на Форкрул Ассаил. Без Чистия нямаше да има достатъчно сила, която да развихри в тях бойната ярост. Все пак нямаше да се огънат, докато нервите на командирите със смесена кръв издържат.

— Не ви разбирам, сър.

Той я погледна.

— В нощта на оттеглянето на адюнктата от кейовете на град Малаз, сестра — къде беше позицията ти?

— При външния пояс кораби, сър.

— Аха. Помниш ли случайно да си чула грохот онази нощ — от острова?

Тя се намръщи и поклати глава.

— Сър, половината нощ бях в хамака си и спах дълбоко.

— Ясно. Опасявам се, че скоро ще получиш отговора си.

На трийсет крачки под първия насип отделенията се развърнаха и тези с арбалетите вдигнаха оръжията си.

Изповяданите наклониха пиките, готови да посрещнат врага. Железните остриета образуваха настръхнала стена. От втората траншея стрелците се бяха вдигнали, заредили стрелите, но все още не опъваха тетивите. Щом малазанците стигнеха билото на насипа и навлезеха в пряк обхват, стрелите щяха да засъскат песента си. И атаката щеше да спре, докато войниците се присвиват под щитовете и търсят укритие от смъртоносния дъжд.

На двайсет крачки отделенията спряха — само за миг — и Ерекала видя замахващи ръце, а от тях нагоре полетяха малки предмети.

„Твърде рано.“

Западаха по насипа, на две трети височина до билото. Изригна гъст черен дим, закипя, скри всичко и като тъмна пелена се закълби нагоре и през върха на насипа.