Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
„Брак между справедливост и болка. Не е ли това изтезанието на света? На всички светове?“
— Не — прошепна тя. — Никога няма да изоставя своята… любов. Никога! — „Това е единственият култ, достоен за името си. Държа в ръката си сърце на бог и заедно пеем хиляда песни на страдание.“
Далечни взривове я накараха да се обърне. Корабите на Периш! Откъснати от котвите си, огромните съдове се надигаха диво над издутите вълни… бяла пяна изригваше към небето, хвърчаха дъски и мачти, корабите се блъскаха и разпадаха… колансийските кораби в залива долу, привързани на пристаните отсам вълнолома, също се бяха раздвижили като зверове в сляпо объркване. Вълните биеха по каменния вълнолом и вдигаха огромни пелени във въздуха. И все пак. Все пак… „няма никакъв вятър“.
„Няма никакъв вятър!“
Гръб почти се беше изгубил в излятото люспесто седло зад раменете на Ве’Гат и все пак, докато звярът скачаше напред и напред, седлото не го подхвърляше насам-натам, както щеше да е на конски гръб. Люспите продължаваха да се променят, растяха и покриваха краката му, включително бедрата, все едно седлото се стремеше да се превърне и в броня — беше удивен, че вижда такова нещо. Люспи от двете страни изникнаха нагоре и обхванаха бедрата му. За миг изпита страх — щеше ли тази броня, израстваща от звяра, който яздеше, да го покрие целия? И щеше ли после да се махне?
Извърна глава към ездача до себе си, за да види дали кожата и на неговия Ве’Гат расте по същия начин, но не — там си оставаше изящно извито седло и нищо повече. А Смъртен меч Кругава яздеше на него с лекотата на ветеран. Гръб завиждаше на такива хора, при които всичко се получаваше съвсем лесно.
„Баща ми не беше такъв. Изобщо не беше боец по рождение. Изобщо не притежаваше дарбата на, да речем, Калам Мекхар. Или на Сторми, или на Геслер. Беше просто обикновен човек, принуден да е повече от това, което е.“
„Радвам се, че не го видях как умира. Радвам се, че спомените ми го виждат само като жив, вечно жив.“
„Мисля, че мога да живея с това.“
„Нямам друг избор.“
Бяха изоставили лагера на К’Чаин Че’Малле предната нощ и сега бързо догонваха армиите на ледериите и Болкандо. Ако се надигнеше — колкото щеше да позволи бронята, загърнала бедрата му, — можеше да види точно напред тъмното кипящо петно на войските, изкачващи се към билото. Гръб отново се обърна към Кругава. Тя бе спуснала забралото на шлема си. Наметалото от вълча кожа бе твърде тежко, за да се развее зад нея въпреки бързината на Ве’Гат, но все пак се спускаше с впечатляващо изящество по гърба на К’Чаин Че’Малле, загръщаше бедрата му и издутата грамада мускули по горната част на краката, тъй че козината се полюшваше и блестеше, докато мускулите се издуваха и напрягаха.
Щеше да е плашеща майка тази Кругава, реши Гръб. Плашеща, и в същото време подозираше, че любовта, която би отдала на дете, ще е несъкрушима. „Свирепа като вълчица, да.“
„Но аз нямам майка. Може би никога не съм имал — не помня. Нито едно лице, което да заплува размито в сънищата ми — нищо. А вече нямам и баща. Нямам си никой и когато погледна напред, към бъдещето си, виждам се как яздя вечно сам.“ Представата, която връщаше отново и отново, сякаш за да опита вкуса й на езика си, не събуждаше нищо. Питаше се дали в него няма нещо сбъркано. Питаше се дали след години, по дългия път на живота, няма да го намери — онова сбъркано нещо, като труп, лежащ на земята край пътя. Питаше се какво ще почувства тогава.
Опита да си спомни причините, стоящи зад решението му да изостави Синн. Нещо го бе притеглило към Брис Бедикт и всички ледерии и болкандо, някаква смътна увереност, че там ще е по-полезен, макар да нямаше никаква представа какво би могъл да направи, нито дали има нещо, което би могъл да им даде. По-лесно бе да мисли за това така, вместо да признае, че бяга от Синн — че бяга от онова, което тя може да направи.
„Никой не може да ме спре, Гръб. Никой освен теб.“
Така му беше казвала неведнъж, но не утешително, не по начин, който да му подскаже, че държи на него. Не, беше по-скоро като предизвикателство, сякаш го питаше: „Какво имаш скрито в себе си, Гръб? Хайде да видим, искаш ли?“ Но той не искаше да знае какво има скрито в себе си. В деня, когато бяха стигнали до битката с Луните, в деня, когато бе имало огън, камък и пръст, и нещо студено в центъра на всичко това, беше усетил как се отделя и момчето, което бе вървяло до Синн, бе някой друг, понесъл неговата кожа и неговото лице. Беше… ужасяващо.