![Следотърсачът [Pathfinder - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/9/7/2/sledotrsacht-pathfinder-bg-download.jpg)
Следотърсачът [Pathfinder - bg]
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Следотърсачът [Pathfinder - bg]». Краткое содержание книги:
И отново съвсем естествено всички размазани хора се превърнаха просто в светлинни дири, а Риг и Умбо останаха на пътя сами.
Риг държеше в ръце ножа. Сега виждаше, че той е разточително украсен. Изработката на металната дръжка бе изкусна, а в нея бяха инкрустирани скъпоценни камъни, които изглеждаха равни по качество на онези, които му бе оставил Баща му, макар и да бяха по-малки. А и острието изглеждаше наточено. Усещаше го в ръката си, страхотен и добре балансиран.
— Този нож… — Умбо зяпаше предмета със страхопочитание. — Той просто… Ти просто се пресегна и той изведнъж се появи.
— Да, а когато собственикът му се опита да си го вземе обратно, изведнъж изчезнах. Също като демона.
Умбо седна на тревата край пътя.
— Легендата за Светеца скитник… е истинска случка… но демонът не е бил демон.
И тогава на Риг внезапно му хрумна нещо и той ненадейно избухна в сълзи, почти като Умбо.
— Кълна се в дясното ухо на Силбом — изрече, когато най-сетне си възвърна дар слово. — Само ако можех да не мисля за онзи мъж, той щеше да изчезне и аз щях да спася Киокай.
И тогава заридаха и двамата, седнали един до друг край пътя, осъзнали, че ако всеки от тях изобщо бе разбирал как действа собствената му магия, Киокай можеше още да е жив.
Ала също толкова вероятно беше, че Киокай така или иначе щеше да падне и да повлече и Риг със себе си. Кой знае дали Риг щеше да успее да го издърпа върху камъка? Кой знае дали и двамата щяха от скала на скала да успеят да стигнат до сигурния бряг, дори и по-голямото момче да бе успяло да изтегли по-малкото?
Риданията замлъкнаха. Те поседяха мълчаливо, а после Умбо изтърси една много мръсна дума, взе камък и го запокити на пътя.
— Нямало е демон. Били сме само ние. Ти и аз. И уменията ни са действали заедно. Демонът сме били ние.
— Може би всички демони са това. Хора като нас, които вършат разни неща, без да са наясно какво правят.
— Онзи храм отзад, той е храм на нас — рече Умбо. — Светеца скитник е бил съвсем обикновен човек като онзи, от когото си взел ножа.
— Той всъщност беше доста необикновен.
— Млъкни, Риг. Длъжни ли сме винаги да се майтапим?
— Аз поне, да — отвърна Риг.
— Да го поправим тогава — предложи Умбо. — Да се върнем във времето, преди дървото да убие баща ти, и да го спрем, да му разкажем какво се е случило и тогава той няма да се остави то да падне върху него, а ти няма да дойдеш при камъните горе над водопада точно когато Киокай…
— Има две причини, поради които тази идея никак не е добра — възрази Риг. — Първо, ако аз не съм там, Киокай ще падне. Второ, ти не можеш да го опазиш по-добре, защото аз съм този, на когото се случва промяната във времето, а не ти, и затова ти няма да знаеш изобщо какво ще се случи и ще правиш абсолютно същото. И трето, не можем да се върнем назад и да говорим с Баща ми. Нито да го изтикаме от дирята му. Никога.
— Но защо да не можем?
— Защото Баща ми няма диря. Той е единственият човек… единственото живо същество… което някога съм познавал, което не оставя никаква диря.
— Сигурен ли си?
— След десет години виждане, наблюдаване и изучаване на дирите ти смяташ, че може да греша, когато казвам, че единственият човек, до когото съм бил непрекъснато, нямаше диря?
— Но защо нямаше?
— Не знам — отвърна Риг. — Но, мисля, и двамата можем да се съгласим, че Баща ми бе наистина необикновен човек.
След това почти не си говориха. Идеята да поправят всичко известно време им звучеше привлекателно, но и двамата знаеха, че ще е твърде сложно да предприемат нещо, за да осъществят промяната. Най-вероятно щеше да стане още по-зле.
Затова си взеха нещата, Риг затъкна откраднатия преди около две хиляди години нож в пояса си и двамата поеха по Великия северен път към Ареса Сесамо.
Глава 5
Крайречният хан
— Случило ли се е вече нещо, причина за което е решението ми да навляза в гънката? — попита Рам.
— Да — отвърна заменимият. — Корабът все още е под твое командване.
Рам се подразни малко, щом разбра, че решението е било по-скоро проверка за него, отколкото истински значимо.
— Значи вие щяхте да продължите напред, без значение какво съм решил аз?
— Да — отвърна заменимият. — Това е включено в програмата на нашата мисия. Ти никога не си имал избор за това.
— Тогава защо съм тук? — попита Рам.
— За да вземеш всички останали решения след влизането в гънката. Нищо не е известно за това какво ще се случи след скока. Ако преди скока ти бе проявил плахост, щеше да бъдеш признат за негоден да вземаш решения по-нататък.