Обречена на ранен гроб [bg]

Электронная книга - «Обречена на ранен гроб [bg]». Краткое содержание книги:

Откакто полувампирът Кат Кроуфийлд и немъртвият й любим Боунс са се срещнали, преди шест години, те са се били срещу свирепите немъртви и са се изправяли срещу отмъстителни Мастър вампир. Сега решават, че е време за почивка, но надеждите им за перфектната ваканция в Париж се провалят, когато Кат се събужда ужасена една нощ. Тя е получила видение за вампир, наречен Грегор, който е по-силен от Боунс и има връзка с нейното минало, за която дори и самата Кат не знае. Грегор вярва, че Кат е негова и не би се спрял пред нищо, за да я получи. Когато битката между вампира, който я преследва в кошмарите й и този, който държи сърцето й започва, само Кат може да разруши захвата на Грегор върху нея. Тя ще се нуждае от всички сили, които може да призове, за да сломи най-лошия вампир, срещу който някога се е изправяла… Дори ако тези сили я докарат до ранен гроб.

Перейти на страницу:

— Знам какво се опитваш да направиш, любима, но в този случай имаш логичен довод.

Той ги пусна и те паднаха като еднакви торби е тухли. От тях дойдоха резки и бълбукащи звуци, докато започваха да дишат отново. Чух някакви хора да се приближават. Те се смееха и си гледаха собствената работа — и бяха на път да се сблъскат с мръсна сцена на убийство и двама полуобесени мъже.

— Спейд, вземи нашата кола и разкарай Денис от тук — казах аз. — Може да се срещнеш с нас по-късно. Купър, отвори багажника, да го вкараме там.

— Син Форт рънър, друже, от другата страна на паркинга — упъти го Боунс, мятайки му ключовете. Друга връзка ключове беше хвърлена към него по същия начин. — Ще ти звънна сутринта.

Спейд отведе Денис, спирайки се само, за да попречи на хората да дойдат при нас със зелен проблясък на очите си.

— Връщайте се вътре, ще останете по-дълго — инструктира ги той.

Те кимнаха, направиха обратен завой и се върнаха в бара. Горките хорица вероятно щяха да останат цялата нощ.

— Купър, не искам да се цапаш с кръв, ти не можеш да омагьосаш с поглед някой, за да забрави това — казах аз и повдигнах безжизнения мъж, слагайки го в багажника. — Грабни един от останалите и го мятай вътре…

Купър се подчини, вдигайки най-близо намиращия се тип и го навря в багажника.

Боунс вдигна останалия мъж и го разтърси.

— Ако чуя и едно-единствено цвъртене от който и да било от вас, ще ви заглуша перманентно. Сега, преди да ви заключа в багажника, къде ви е колата?

— Ъннггххх — каза мъжът в ръцете му. — бббблллл…

— Увредил си трахеята му, не може да говори — отбелязах аз.

— Така е. — Боунс разряза върха на пръста си е кучешкия си зъб, усмихна се вълчи към ужасеното лице на мъжа и завря кървящия си пръст в устата му. — Сега, отговори ми. Тихо. Или ще ти изтръгна езика и ще питам другия.

Дори и е тази малка капка от кръвта на Боунс, мъжът можеше да говори отново, макар и не много разбираемо:

— … бял к’мион ’кай…

— Белият камион пикап с конфедеративен флаг отпред? — запита Боунс и още едно раздрусване. — Това ли?

— Д-да.

— В кого са ключовете?

Едно бързо покашляне и болезнено изпъшкване последваха отговора му.

— ’жоба… Кени… ’бихте го.

— В джоба на мъртвия тип?

— Ъхъ.

— Котенце, би ли?

Започнах да ровя в джобовете на трупа. Нищо, отпред или отзад. След това потупах джоба на ризата. Бинго.

— Ето.

— Купър, вземи возилото им и го откарай до Уебър Стрийт номер двадесет и осем. Изчакай там, ще те вземем, когато приключим.

— Задръж мобилния си подръка, за всеки случай — добавих, без да коментирам иронията от това чернокож мъж да шофира пикап е въстаническо знаме.

— Добре тогава, друже. — Боунс спусна мъжа в багажника и затвори капака. — Пазете си главите.

Глава 10.

На пътеката на парк Кандлъридж пишеше, че има няколко живописни природни пътеки, но това не беше причината, заради която бяхме тук. Не, ние бяхме тук, за да погребем тялото.

Да се надяваме, само едно.

Фабиан се носеше над дърветата, завързан в колата на Спейд и безмълвен. Той трябваше да се докосва до нещо, за да пътува на дълги разстояния. Изключение бе, ако е в права линия, което все още не разбирах. Нещо за невидими енергийни течения, които действат като духовни пътища. По-късно щях да го попитам за това по-подробно.

Точно сега, спорех с Боунс. Отново.

— Спейд да действа в разгара на момента е едно, но ако убиеш тези хора сега, ще бъде хладнокръвно, Боунс. Трябва да отидат в затвора, както и да им изтрият паметта, което да ги накара да маршируват на всеки парад изтрий събитията от снощи, да не говорим за гражданските права, които ще получат, веднага след като ги освободят. Но те имат семейства, които не заслужават да скърбят заради мъртвите им задници.

— Всеки човек има по някого, който да го е грижа за него — отговори Боунс без съжаление. — Дори и чудовищата. Не е честно, но това не променя необходимостта.

— Пистолетът не беше зареден — промърморих аз, сменяйки тактиката. — Проверих. Освен това, нищо нямаше да се случи. Държах всичко под контрол…

— Това ли е проклетия смисъл?

Изнервен, Боунс изключи двигателя и се обърна с лице към мен.

— Ти не можеш да чуваш мислите им. Аз мога. Това не е първият път, когато правят такова нещо и дори да ги спреш и ги набиеш с пръчка, докато получиш истерични извинения, намеренията им са същите. Ако не бяха хора, щеше ли спориш с мен за убийството им?

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?