Обречена на ранен гроб [bg]

Купър следваше заповедите ми от дълго време. Той издаде разярен звук, но седна, както му беше наредено. От начина, по който Рунтавоглавия подаде пистолета на приятелите си отсъдих, че е доволен.

— Т’ва наистина е умно, червенокоске. — Той ме погледна похотливо. — Сега ти просто постой до приятелите ми, докато с приятелката ти се качим на задната седалка.

Отидох право при приятелите му, както ми каза. В крайна сметка, един от тях държеше оръжието. Ако ги сразях тихомълком, нямаше да има грозна сцена. Рунтавоглавия само трябваше да постави ръце върху Денис, преди да почувствам едно свистене. Имах един миг, за да се стегна, преди да разбера кой е това, а след това последва отвратително тупване. Или, за да бъда по-точна, разцепване. Беше трудно да се каже кой има по-ужасено изражение на лицето си — двамата мъже, които Боунс сега държеше за вратовете или Денис, докато гледаше остатъците от главата на Рунтавоглавия.

Спейд стоеше до нея, мърморейки нещо нецензурно, след това срита потрепващата фигура на Рунтавоглавия достатъчно силно, за да рикошира от колата. Спейд беше запратил мъжа към земята толкова ожесточено, че главата му приличаше на пъпеш, хвърлен от петия етаж.

— Денис, добре ли си? — попита Спейд.

— Той е… той е… — Денис изглежда не знаеше какво да каже.

— Наистина истински мъртъв — допълних аз, облекчена, че двамата вампири, летящи на висока скорост над паркинга не са привлекли внимание. — Боунс, пусни ги, убиваш ги.

— Това е целта — отвърна той, все още държейки ги за гърлата. — Бих счупил вратовете им, но това би било твърде бързо.

Те ритаха и забиваха нокти в китките му, докато езиците им не увиснаха от устите им. Денис изглеждаше така, сякаш ще повърне.

— Защо трябваше да го убиваш? — прошепна тя към Спейд.

— Заради това, което възнамеряваше да направи — отвърна Спейд ниско и свирепо. — Никой не заслужава да живее след това.

Купър отправи към трупа безжалостен поглед.

— Трябва да го преместим, Командире.

Не си направих труда да коментирам титлата. Най-напред по-важните неща.

— Боунс.

Той погледна към мен така, сякаш нямаше двама умиращи мъже в ръцете му. Крайниците им сега се движиха по-бавно. Един от тях уринира, потъмнявайки синьото на дънките си. Очевидно не се опитваше само да ги изплаши.

— Поне не го прави тук — запънах се аз. — Твърде публично е и плашиш Денис. Метни ги в багажника и ще спорим за това по пътя. Ако спечелиш, ще ги обесиш два пъти.

Устната му се изви.