Оставих те да си отидеш [bg]

– Много хора не биха го сторили, сещате се.

Ключовете се люлеят на ремък, който е натъпкан със значки на животни в ярки цветове и благотворителни игли за вратовръзки, от тези, които носят сестрите в детското отделение. Жената отваря торбата и в същия миг пребледнява, след което дискретно се изпарява.

Секунди по-късно една врата в чакалнята се отваря и Меган ми се усмихва.

– Желаете ли да доведете този мъник тук? Патрик ще ви види веднага.

– Благодаря ви. – Следвам жената в помещение със странна форма и разположени в ъглите рафтове. Отсреща има кухненски плот и малка мивка от неръждаема стомана, където някакъв мъж си мие ръцете със зелен сапун, като се сапунисва чак до лактите.

– Здравейте, аз съм Патрик. Ветеринарят – добавя той, след което се засмива. – Но вероятно вече сте се сетили, че е така. – Патрик е висок мъж – по-висок е от мен, което не е обичайно – с мръсноруса коса, която не е сресана в точно определен стил. Под синята си престилка е облечен в дънки и риза на квадрати, чиито ръкави са навити, усмихва се и виждам, че зъбите му са равни и бели. Предполагам, че е в средата на тридесетте си години, може и малко по-стар.

– Казвам се Джена. – Отварям палтото си, за да извадя кутрето в бяло и черно, което е заспало и издава тихи, сумтящи звуци. Явно травмиращата кончина на брат му не му е повлияла особено.

– Какво си имаме тук? – пита ветеринарят и взима нежно животинчето от ръцете ми. Това действие събужда кучето, то потреперва и се дърпа уплашено от човека. Патрик ми го подава отново. – Бихте ли го държали на масата? – пита ме той. – Не искам да го обърквам още повече. Ако някой мъж го е сложил в торбата, вероятно ще мине време, преди да започне отново да им се доверява. – Прокарва ръце над кутрето, а аз приклякам и му шепна утешителни думи в ухото, без да ми пука какво си мисли Патрик за безсмислиците ми.

– Каква порода е? – питам аз.

– Смесена.

– Смесена? – Изправям се, но продължавам да държа стабилно кучето, което се е отпуснало, благодарение на внимателния преглед на Патрик.

Ветеринарят се ухилва.

– Сещате се: по малко от тук, по малко от там. Предимно шпаньол, бих казал аз, ако съдя по тези уши, но Бог знае какво е останалото. Може би коли, дори малко от териер. Нямаше да ги захвърлят, ако бяха породисти, това е сигурно. – Патрик вдига кучето и ми го подава да го гушна.

– Колко ужасно – казвам аз и вдишвам от топлината на малкото животинче. То навира носа си във врата ми. – Кой би сторил подобно нещо?

– Ще съобщим на полицията, но шансовете да открият някого са прекалено малки. Всички си мълчат, имам предвид хората наоколо.

– Какво ще се случи с този мъник? – питам аз.

Патрик прибира ръцете си надълбоко в джобовете на престилката и се навежда над мивката.

– Можете ли да го задържите?

Мъжът има тъжи бели линии в ъгълчетата на очите си, все едно постоянно мижи срещу слънцето. Вероятно прекарва доста време навън.

– Предвид обстоятелствата, при които сте го намерили, едва ли някой ще дойде да си го потърси – казва Патрик, – а ние вече нямаме място в приюта. Ще ни помогнете изключително много, ако го вземете при вас. Прилича ми на добро пале.