Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард» ООД
- ISBN: 954-585 016-7
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)». Краткое содержание книги:
Но един ден вълшебникът Гандалф и джуджетата на Торин Дъбощит го повеждат на смело и опасно пътешествие до опустошената планина, за да търсят едно старо съкровище.
Тогава се разбира, че малкият разбойник Билбо притежава добро и честно сърце, чуждо на сляпата алчност за злато. А ние всички, малки и големи читатели на тази книга, се стремим да бъдем като тези, които обичаме! Нали?!
— Крадец! Крадец! Крадец! Бегинс! Ние го мразим, мразим го и ще го мразим навеки!
После настъпи тишина, но тя също се стори на Билбо застрашителна.
— Щом гоблините са толкова наблизо, че проклетото същество ги надуши — каза си той, — значи са чули крясъците и проклятията му. Затова внимавай, Билбо Бегинс, иначе този път може да те изведе до още по-големи беди!
Проходът беше нисък и неравен, но не създаваше особени трудности на хобита. Само на няколко пъти — макар и да внимаваше много — нарани горкичките си пръсти в острите камъни.
«Възнисък е за гоблините, особено за по-високите от тях» — помисли си Билбо, който не знаеше, че и най-едрите гоблини, планинските орки, се носят като хали, приведени ниско, почти опрели ръце о земята.
Скоро проходът, който досега слизаше надолу, започнала се изкачва и след малко стана съвсем стръмен. Това накара Билбо да понамали скоростта си. Най-сетне стръмнината свърши, проходът направи завой и отново се спусна надолу. И там, в края на краткото нанадолнище, хобитът съзря иззад завоя да прониква лъч светлина. Не червена светлина, като от огън или от фенер, а бледа слънчева заря. И Билбо се затича напред.
С най-голямата бързина, с която можеха да го носят краката му, той сви зад последния завой и изведнъж се озова в едно обширно помещение, което — след цялото време, прекарано в мрак — му се стори ослепително светло. Всъщност само сноп слънчеви лъчи проникваха в него през една леко открехната, голяма каменна врата.
Билбо примигна от светлината и после изведнъж съзря гоблините. Въоръжени до зъби, те седяха с извадени мечове край вратата и зорко я наблюдаваха; наблюдаваха също и прохода, който водеше към нея. Бяха развълнувани, напрегнати, готови всеки миг да наскачат.
Те го видяха, преди той да ги види. Да, видяха го. Дали беше станало случайно, или пък вълшебният предмет си правеше последната шега, преди да премине във владение на друг господар, но пръстенът липсваше от пръста му. С радостни викове гоблините се втурнаха към хобита.
Пристъп на страх и отчаяние — като ехо на Ам-гъловото нещастие — завладя Билбо. Забравяйки дори да изтегли меча, той пъхна ръце в джобовете си. И там, в левия джоб, лежеше пръстенът, който в миг се надяна на показалеца му. Гоблините се спряха като заковани. От малкото човече нямаше и помен. То беше изчезнало. И те закрещяха два пъти по-силно от преди, но вече не така радостно.
— Къде отиде? — извикаха те.
— Обратно нагоре по прохода! — отвръщаха някои.
— Насам! — твърдяха други.
— Натам! — обаждаха се трети.
— Пазете вратата! — изрева предводителят им.
Запищяха свирки, задрънкаха щитове, зазвънтяха мечове; гоблините проклинаха и ругаеха, тичайки насам-натам, блъскаха се и падаха един върху друг, от което още повече се разгневиха. Настъпи страшна врява и бъркотия.
Билбо беше много уплашен, но като разбра какво става, благоразумно се промъкна зад едно буре с бира, оставено за гоблините пазачи, и по този начин избягна опасността да бъде блъснат, стъпкан или заловен опипом.
— Трябва да се добера до вратата, трябва да се добера до вратата! — повтаряше си той, но мина доста време, преди да се осмели да опита. И тогава започна една страшна игра на «сляпа баба». Помещението беше пълно с тичащи гоблини и горкият малък хобит припкаше ту насам, ту натам. Един гоблин го повали, без да разбере в какво се е блъснал и Билбо запълзя на четири крака, промъкна се благополучно между краката на предводителя, изправи се и се затича към вратата.
Тя все още продължаваше да стои открехната, но някой от гоблините почти я беше притворил. Билбо напрегна сили, ала не можа да я помръдне. Опита да се промуши през цепнатината. Пролази донякъде, но се заклещи! Ами сега! Копчетата на връхната му дреха се бяха залостили между ръба на вратата и касата. Вече виждаше откритото пространство и няколко стъпала, слизащи към тясна долина между високите планини; слънцето излезе иззад облаците и ярко освети вратата отвън, но Билбо си стоеше заклещен.
Изведнъж един от гоблините викна:
— На вратата пада някаква сянка. Има нещо отвън!
Билбо примря от страх. Напъна с все сила и копчетата се разхвърчаха по всички посоки. Най-после беше свободен и със скъсано палто и жилетка заприпка като козле надолу по стъпалата, докато слисаните гоблини се хвърлиха да събират на прага красивите му пиринчени копчета.