Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Аз съм страшно гладен — простена Билбо, който изведнъж се сети, че не беше ял от по-предната вечер. Представяте ли си какво означава това за един хобит? Сега, след като напрежението бе минало, той усещаше, че стомахът му е съвсем празен и отпуснат като торба, а краката му се огъват.

— Нищо не мога да сторя — рече Гандалф, — освен ако ти не пожелаеш да се върнеш назад и да помолиш любезно гоблините да ти дадат обратно понито и багажа.

— Не, благодаря! — рече Билбо.

— В такъв случай трябва да си стегнем коланите и да поемем пътя, иначе ще ни сготвят за вечеря, а това ще бъде много по-лошо, отколкото ние самите да сме без вечеря.

Докато вървяха, Билбо все се оглеждаше настрани да намери нещо за ядене; къпините обаче току-що бяха започнали да цъфтят, нямаше и орехи, разбира се, нито дори глог. Той хапна малко киселец и се напи с планинска вода от един поток, който пресичаше пътеката, изяде и три диви ягоди, които намери на брега на потока, но това съвсем не беше достатъчно.

Те все вървяха и вървяха. Неравната пътека се изгуби съвсем. Шубраците, високите треви сред заоблените каменни блокове, полянките с опасаната от зайците трева, мащерката и пелинът, риганът и жълтурчето — всичко това изчезна и пътниците се намериха на върха на стръмен склон, покрит с поломени камъни, останали от някогашно срутване на скали. Когато започнаха да се спускат по сипея, изпод краката им се затъркаляха ситни камъчета; след това и по-големи отломки затрополяха надолу, повличайки със себе си и други, които се понасяха подире им. Не след дълго цели скални блокове летяха стремглаво от върха и се разбиваха с трясък някъде надолу, вдигайки облаци прах. Накрая целият склон над тях и под тях сякаш се раздвижи и те се плъзгаха, сгушени един в друг, всред някакъв страшен порой от летящи и громолящи камъни и камъчета.

Спасиха ги дърветата на малката борова горичка в подножието на склона, до която нашите пътешественици най-после достигнаха с плъзгане и която предхождаше гъстите и тъмни лесове в долините по-надолу. Някои се задържаха за стволовете (като малкия хобит например) и се покатериха върху ниските клони, за да се опазят от яростния устрем на камънаците. Скоро опасността премина и свличането спря. Чуваха се само глухите трясъци на разбиващите се големи каменни блокове, които последни се бяха отърколили всред папратта и корени щата на боровете далеч под тях.

— Е, как бързо слязохме — забеляза Гандалф, — но и на гоблините, които ни преследват, ще им бъде трудничко да се спуснат безшумно оттук.

— Страхувам се обаче — измърмори Бомбур, — че няма да им бъде трудно да запратят камъни по главите ни.