Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард» ООД
- ISBN: 954-585 016-7
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)». Краткое содержание книги:
Но един ден вълшебникът Гандалф и джуджетата на Торин Дъбощит го повеждат на смело и опасно пътешествие до опустошената планина, за да търсят едно старо съкровище.
Тогава се разбира, че малкият разбойник Билбо притежава добро и честно сърце, чуждо на сляпата алчност за злато. А ние всички, малки и големи читатели на тази книга, се стремим да бъдем като тези, които обичаме! Нали?!
— Така ли му рекохме, безценни? Да покажем на гадния малък Бегинс пътя, който води навън, а? Но какво имало то в джобите си, а? Не е връв, безценни, ама не е и нищо! Какво ли ще да е то, ам-гъл?
— Това си е моя работа — рече Билбо. — А обещанието си е обещание.
— Брех, че било сърдито и нетърпеливо, безценни! — изсъска Ам-гъл. — Но ще трябва да почака, да, ще трябва. Не можем така прибързано да тръгнем нагоре по проходите. Първо трябва да отидем да си вземем разни неща, да, разни полезни неща.
— Е, добре, тогава побързай! — каза Билбо, облекчен от мисълта, че Ам-гъл ще се махне. Той смяташе, че думите на Ам-гъл са само предлог и че противното същество няма да се върне повече. Какви ги измисляше Ам-гъл? Какви полезни неща можеше да държи в тъмното езеро?
Но Билбо се лъжеше. Ам-гъл смяташе да се върне. Беше ядосан и гладен. А беше също и подъл, и злонамерен и си имаше вече план.
Недалеч се намираше неговото островче, за което Билбо нищо не знаеше. Там Ам-гъл си имаше скривалище, където пазеше няколко ненужни вехтории и едно много красиво нещо, много красиво и много необикновено нещо — един пръстен, златен пръстен, безценен пръстен!
— Моят подарък за рождения ми ден! — шептеше си той, както често правеше през безконечните дни, прекарвани в мрака. — Ето кое ни е необходимо сега, да, ето кое!
Пръстенът му беше необходим сега, защото притежаваше вълшебната сила да прави невидим всеки, който го наденеше на пръста си. Само при ярка слънчева светлина можеше да се забележи сянката ти — и то неясна и разкривена.
— Моят подарък за рождения ми ден! Дето го получихме в деня, в който се родихме, безценни. — Поне така си твърдеше Ам-гъл. Но всъщност кой знае как се беше докопал до този подарък преди много години — в дните, когато такива пръстени е имало все още в изобилие по света? Може би дори и онзи, който ги е майсторил, не би могъл да каже това.
Отначало Ам-гъл носеше пръстена на пръста си, но това взе да му омръзва. Тогава го скри в потайна торбичка до кожата си, обаче пръстенът го прежули и затова сега обикновено го държеше в една дупка на малкото си скално островче и често отиваше да го наглежда. Понякога, когато силно му домиляваше за него или пък биваше много гладен, а му бе омръзнало да яде риба, той отново го надяваше. Тогава запълзяваше по тъмните проходи, за да търси отклонили се от пътя гоблини. А нерядко се осмеляваше да излезе и на места, където горяха факли. Те го караха да премигва, а димът им му глождеше очите, но иначе Ам-гъл беше в пълна безопасност. Никой не можеше да го види, никой не можеше да го усети, докато той не го докопаше с дългите си пръсти за гърлото. Само преди няколко часа Ам-гъл бе използвал вълшебния пръстен и бе хванал едно малко гоблинче. Само как пискаше то! Бяха му останали една-две кости за глозгане, но сега му се хапваше нещо сочничко.
— В пълна безопасност, да! — шепнеше си Ам-гъл. — То няма да ни види, нали, безценни? Не, няма да ни види и проклетият малък меч няма да му послужи, няма.
Ето какво бе намислил Ам-гъл със своя злонамерен ум, когато се отдалечи от Билбо, дошляпа обратно до лодката си и изчезна в мрака. Билбо мислеше, че повече няма да го види. И все пак почака малко, защото не знаеше как да намери самичък пътя навън.
Изведнъж чу писък. Тръпки пролазиха по гърба му. А после чу Ам-гъл да проклина и нарежда в тъмнината, някъде наблизо, откъдето бе долетял и писъкът. Той беше на своето островче и ровеше тук и там, търсеше и претърсваше, но напразно.
— Къде е? Къде е? — чуваше го Билбо да крещи. — Загубило се е, безценни, загубило, загубило! Проклети да сме, че оставихме безценното да се загуби!
— Какво има? — извика Билбо. — Какво си загубил?
— То не бива да пита! — кресна Ам-гъл. — Не е негова работа, ам-гъл! Загубило се е, ам-гъл, ам-гъл, ам-гъл!
— Ако става въпрос за това, и аз съм се загубил — извика Билбо, — и искам да се отгубя. Аз спечелих играта и ти трябва да удържиш на обещанието си. Затова идвай тук! Ела и ме изведи, пък после продължавай твоето търсене! — Колкото и нещастен да изглеждаше Ам-гъл, Билбо не изпитваше капчица съчувствие към него, защото подозираше, че онова, което той така напразно търсеше, едва ли щеше да доведе до нещо добро. — Идвай тук! — извика той повторно.
— Не, не още, безценни! — отговори Ам-гъл. — Трябва да го потърсим, защото се е загубило, ам-гъл!
— Но ти не позна отговора на последния ми въпрос, а си дал обещание — настояваше Билбо.
— Не сме познали, а? — рече Ам-гъл. После от мрака внезапно долетя остро изсъскване: — Какво имало то в джобите си? Нека каже! Първо трябва да ни каже!