Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
— Докато господарят на миналото и настоящето не се завърне — прошепна Лорана.
— Трябва да е бил луд — изсумтя Лорд Амотус. — Никой не е господар на миналото и настоящето, освен ако не си ти, Астинус.
— Аз не съм господар на нищо — отвърна историкът с толкова силен и кънтящ глас, че всички в залата го погледнаха. — Помня миналото, записвам настоящето, но не се опитвам да ги владея.
— Казах ви, бил е луд. — Лордът сви рамене. — А сега ние сме принудени да търпим тази грозотия, защото никой не може да издържи да живее близо до нея или да я приближи достатъчно, за да я събори.
— Мисля, че би било срамно да я събаряте — каза меко Лорана, загледана в Кулата през прозореца. — Мястото й е тук.
— Така е — съгласи се Астинус и я изгледа странно. Вечерните сенки се сгъстиха и Кулата потъна в мрак, докато останалата част от града блестеше от светлина. „Палантас сякаш се опитва да затъмни звездите, помисли си Лорана, но един кръг от мрак винаги ще помрачава центъра му.“
— Колко тъжно и трагично — промърмори тя, защото усещаше, че трябва да каже нещо, след като Астинус гледаше право в нея. — А онова… онова тъмно нещо, което видях да трепка, забодено за оградата… — Тя млъкна ужасена.
— Предполагаме, че това са останките от тялото на лудия маг, но никой не е успял да се доближи достатъчно, за да провери — каза мрачно Лорд Амотус.
Лорана сви рамене. Допряла ръце до главата си, която пулсираше от болка, тя осъзна, че тази зловеща история ще я преследва нощи наред и пожела никога да не я беше чувала. Свързана със съдбата ти! Тя ядосано изхвърли мисълта от ума си. Съдбата й изглеждаше достатъчно мрачна и без да прибавя към нея кошмарни приказки за деца. Сякаш прочел мислите й, Астинус внезапно се изправи и поиска повече светлина.
— Защото — каза студено той, загледан в Лорана — миналото е изгубено, бъдещето ти принадлежи, а ние имаме много работа до сутринта.
Глава 7
Командирът на рицарите от Соламния.
— Първо трябва да прочета известието, което получих от Лорд Гюнтар само преди няколко часа. — Амотус извади един свитък от гънките на фино изтъканата си вълнена роба и го разгърна на масата, като го приглади внимателно с ръце. Той се втренчи в него, явно опитвайки се да го фокусира.
Лорана, която знаеше, че това е отговорът на съобщението й до Лорд Гюнтар, изпратено преди два дни, нетърпеливо хапеше устните си.
— Малко е смачкано — извини се домакинът. — Грифоните, които елфите толкова щедро ни заеха — той се поклони на Лорана и тя му отвърна, потискайки желанието си да изтръгне съобщението от ръцете му — не могат да се научат да носят свитъците, без да ги измачкват. Ей сега ще го разчета: „Лорд Гюнтар до Амотус, Лорд на Палантас. Поздрави.“ Очарователен е този Лорд Гюнтар. Беше тук миналата година на празника на Настъпващата пролет, който, впрочем, ще започне след три седмици, скъпа моя. Може би ще украсиш тържествата ни…
— С удоволствие, Лорде, ако сме тук до тогава — каза Лорана, стиснала здраво юмруци под масата, опитвайки се да остане спокойна.
Лорд Амотус примигна, после се усмихна снизходително:
— Разбира се, драконовите армии. Да продължим с четенето. „С тъга узнах за загубата на толкова много от нашите рицари. Нека се утешим с мисълта, че те загинаха, но победиха най-голямото зло, което някога е помрачавало земите ни. Още повече тъгувам за загубата на трима от най-изтъкнатите ни водачи — Дерек Краунгард, Рицар на Розата; Алфред Маркенин, Рицар на Меча и Стърм Брайтблейд, Рицар на Короната.“ — Лордът се обърна към Лорана. — Брайтблейд не беше ли твой близък приятел, скъпа?
— Да, милорд — промълви тя и наведе глава, за да скрие зад златистата си коса мъката в очите си. Беше минало съвсем малко време, откак заровиха Стърм в гробницата на Паладин до развалините на Кулите на Висшите Клерикали. Болката от загубата му още я измъчваше.
— Продължавай да четеш, Амотус — хладно нареди Астинус. — Нямам време за празни приказки.
— Разбира се. — Лордът се изчерви и бързо поднови четенето: — „Тази трагедия ни поставя в необичайни обстоятелства. Доколкото разбирам, нашето съсловие се състои предимно от Рицари на Короната — най-низшият орден. Това означава, че макар да са издържали изпитите си и спечелили гербове, те са още млади, и неопитни. За повечето от тях това беше първата битка. Тази е причината оттогава да нямаме подходящи командири — според Устава в командването трябва да има представител и на трите ордена.“