Повелителката на метлата

Щом затварям, се сещам, че обаждането бе напълно безсмислено. Няма начин да ми осигурят поръчката навреме. А семейство Гайгър чакат.

Сграбчва ме решителност.

Добре. Мога да се справя. Не е чак толкова сложно да направя няколко сандвича.

Бързо грабвам двете най-прилични филии хляб. След това дръпвам ножа за хляб и се опитвам да изрежа корите, филиите стават квадратни, но поне добиват приличен вид. На плота е оставена чинийка с масло и аз отрязвам малко с ножа. Докато размазвам бучката на първата филия, тя започва да се рони и се разпада.

Мамка му.

Ще закрепя трохите по някакъв начин. Никой няма да забележи.

Отварям трескаво шкафа и започвам да ровя сред бурканчетата горчица… сос от мента… ягодово сладко. Ще направя сандвичи със сладко. Класика. Типично по английски. Бързо намазвам едно от парчетата хляб със сладко, на другото слагам масло и ги лепвам. След това се отдръпвам и ги поглеждам.

Пълен ужас. Отстрани се стича сладко. Да не говорим, че така нареченият сандвич не е квадратен.

Никога през живота си не бях виждала по-безформен и противен сандвич.

Не мога да поднеса подобно нещо на семейство Гайгър.

Оставям ножа, готова да призная поражението си. Така да бъде. Време е да подам оставка. Докато зяпам сладката каша, която съм сътворила, ме бодва неестествено разочарование от мен самата. А пък аз си мислех, че ще издържа поне до обяд.

Някой чука на вратата и ме изтръгва от мрачните мисли. Завъртам се рязко и виждам момиче със синя кадифена лента за коса, което наднича през прозореца на кухнята.

— Здрасти! — провиква се тя. — Вие ли поръчахте сандвичи за двайсет човека?

Всичко се случва невероятно бързо. Както си стоях и зяпах отчаяно попарата от сладко и трохи, две момичета в зелени престилки нахлуха в кухнята с плата професионално направени сандвичи.

Бяха чудесно оформени, от бял и черен хляб, подредени в спретнати пирамиди, украсени с пролетни билки, подправки и резенчета лимон. На всяко едно е боднато декоративно флагче, на което е описана плънката.

Риба тон, мента и краставица. Пушена сьомга, сирене и хайвер. Пиле по ориенталски с лют доматен сос.

— Искрено съжалявам за объркването — казва момичето със синята лента, докато се подписвам за доставката. — Честно да си кажа, цифрата ми заприлича на двайсет. Просто не се случва често да получим заявка само за двама.

— Няма нищо! — отвръщам аз и я побутвам към вратата. — Честна дума. Ще платя цялата сума с кредитната си карта…

Най-сетне вратата се затваря и аз оглеждам кухнята напълно слисана. Никога през живота си не съм виждала толкова много сандвичи. Платата са оставени навсякъде. Не се вижда свободно място. Наложи се да поставя някои върху котлоните.

— Саманта? — Чувам, че Триш приближава.

— Ъъъ… чакайте малко! — Отправям се с бърза крачка към вратата и се опитвам да й попреча да види какво има в кухнята.

— Вече е един и пет. — Гласът й е станал по-остър. — Съвсем ясно те помолих да…

Тя млъква, когато застава пред вратата на кухнята и по лицето й се изписва неподправено изумление. Обръщам се и също поглеждам безбройните плата сандвичи.

— Боже господи! — Най-сетне Триш намира сили да заговори. — Аз… това е наистина… впечатлена съм.

— Не бях сигурна каква плънка предпочитате — обяснявам аз. — Очевидно следващия път няма да направя чак толкова много…

— Ами… — Триш не знае какво да каже. Изважда едно от флагчетата и го прочита на глас. — Телешко алангле, маруля и хрян. — Тя ме поглежда удивена. — Не съм купувала телешко от седмици! Откъде го взе?

— Ами… от фризера.

Одеве бях надникнала във фризера. Количествата храна, натъпкани вътре, като нищо могат да изхранват някоя малка африканска страна цяла седмица.

— Разбира се! — Триш започва да цъка с език. — Каква си ми умница!

— Ще ви подбера някои — предлагам аз. — Ще ви ги сервирам в хола.

— Чудесно. Натаниъл! — Триш започва да блъска по прозореца в кухнята. — Ела да похапнем сандвичи!

Тя направо ме уби. Не може да бъде. Пак ли този?

— Няма да ги хвърлим. — Тя извива вежди. — Ако имаше за какво да ти направя забележка, Саманта, щях да кажа, че си малко разточителна… Не че сме бедни… — бърза да добави тя. — Не е там работата.

— Не… разбира се, че не, госпожо.

— Не обичам да говоря за пари, Саманта. — Триш започва да шепне: — Това е просташка работа. Въпреки това…

— Госпожо Гайгър?

Натаниъл отново се е отправил към вратата на кухнята, стиснал в ръка кална лопата.

— Ела да похапнеш от великолепните сандвичи на Саманта! — възкликва Триш и посочва с ръка изложбата на сандвичи. — Само погледни! Не е ли страхотна!

Натаниъл няма какво да каже, докато оглежда камарите сандвичи. Не смея да го погледна в очите. Цялото ми лице гори. Имам чувството, че ще полудея на това място. Застанала съм в нечия кухня, дори не знам къде точно се намирам, облечена съм в синя полиестерна униформа и се правя на икономка, която може с едно махване на вълшебна пръчица да произведе сандвичи.

— Невероятно — заявява най-сетне Натаниъл. Най-сетне се осмелявам да вдигна поглед и ме напушва смях. Той ме е зяпнал с присвити вежди, сякаш не разбира какво точно става.

— Не ти отне много време — заявява той, а в гласа му долавям въпросителни нотки.

— Умея да съм много бърза, когато се налага — усмихвам се дръзко аз.

— Саманта е чудесна! — заявява Триш и захапва лакомо един сандвич. — Да не говорим, че работи толкова чисто и спретнато! Погледни само, кухнята е в безупречен вид!

— Така сме ние, възпитаниците на „Кордон Бльо“.

— А-ха! — Триш вече е натъпкала нов сандвич в устата си и е готова да припадне от удоволствие. — Пилето по ориенталски е фантастично.

Тайно дръпвам един сандвич от камарата и го захапвам. Мама му стара, ама това наистина е много вкусно. Честна дума.