Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Тя млъква, когато застава пред вратата на кухнята и по лицето й се изписва неподправено изумление. Обръщам се и също поглеждам безбройните плата сандвичи.
— Боже господи! — Най-сетне Триш намира сили да заговори. — Аз… това е наистина… впечатлена съм.
— Не бях сигурна каква плънка предпочитате — обяснявам аз. — Очевидно следващия път няма да направя чак толкова много…
— Ами… — Триш не знае какво да каже. Изважда едно от флагчетата и го прочита на глас. — Телешко алангле, маруля и хрян. — Тя ме поглежда удивена. — Не съм купувала телешко от седмици! Откъде го взе?
— Ами… от фризера.
Одеве бях надникнала във фризера. Количествата храна, натъпкани вътре, като нищо могат да изхранват някоя малка африканска страна цяла седмица.
— Разбира се! — Триш започва да цъка с език. — Каква си ми умница!
— Ще ви подбера някои — предлагам аз. — Ще ви ги сервирам в хола.
— Чудесно. Натаниъл! — Триш започва да блъска по прозореца в кухнята. — Ела да похапнем сандвичи!
Тя направо ме уби. Не може да бъде. Пак ли този?
— Няма да ги хвърлим. — Тя извива вежди. — Ако имаше за какво да ти направя забележка, Саманта, щях да кажа, че си малко разточителна… Не че сме бедни… — бърза да добави тя. — Не е там работата.
— Не… разбира се, че не, госпожо.
— Не обичам да говоря за пари, Саманта. — Триш започва да шепне: — Това е просташка работа. Въпреки това…
— Госпожо Гайгър?
Натаниъл отново се е отправил към вратата на кухнята, стиснал в ръка кална лопата.
— Ела да похапнеш от великолепните сандвичи на Саманта! — възкликва Триш и посочва с ръка изложбата на сандвичи. — Само погледни! Не е ли страхотна!
Натаниъл няма какво да каже, докато оглежда камарите сандвичи. Не смея да го погледна в очите. Цялото ми лице гори. Имам чувството, че ще полудея на това място. Застанала съм в нечия кухня, дори не знам къде точно се намирам, облечена съм в синя полиестерна униформа и се правя на икономка, която може с едно махване на вълшебна пръчица да произведе сандвичи.
— Невероятно — заявява най-сетне Натаниъл. Най-сетне се осмелявам да вдигна поглед и ме напушва смях. Той ме е зяпнал с присвити вежди, сякаш не разбира какво точно става.
— Не ти отне много време — заявява той, а в гласа му долавям въпросителни нотки.
— Умея да съм много бърза, когато се налага — усмихвам се дръзко аз.
— Саманта е чудесна! — заявява Триш и захапва лакомо един сандвич. — Да не говорим, че работи толкова чисто и спретнато! Погледни само, кухнята е в безупречен вид!
— Така сме ние, възпитаниците на „Кордон Бльо“.
— А-ха! — Триш вече е натъпкала нов сандвич в устата си и е готова да припадне от удоволствие. — Пилето по ориенталски е фантастично.
Тайно дръпвам един сандвич от камарата и го захапвам. Мама му стара, ама това наистина е много вкусно. Честна дума.
В два и половина кухнята е празна. След като Триш и Еди ометоха половината сандвичи, излязоха отново. Натаниъл е в градината. Аз крача напред-назад, размахвам една лъжица и поглеждам към часовника на всеки трийсет секунди.
Арнолд ще се обади всеки момент. Минаха часове, откакто говорих с него.
Не съм в състояние да мисля за нищо друго. Умът ми е зациклил, навлязъл е в тъмен тунел, в края на който не се вижда светлина.
Поглеждам през прозореца към малко кафяво птиче, което кълве нещо на земята, след това се обръщам и се тръшвам на един стол, загледана в масата, докато описвам кръгове с палеца около някакъв добре полиран чвор на масата.
Допуснах една грешка. Една-единствена. Допустимо е човек да направи една грешка в живота си. Така е.
А може й да не е. Просто не знам.
Неочаквано мобилният ми започва да вибрира и имам чувството, че гърдите ми ще избухнат от болезнен страх и ужас. Измъквам телефона от джоба на униформата и забелязвам, че ръката ми трепери.
На екранчето се е изписало името на Гай. Поемам си дълбоко дъх и се обаждам.
— Здравей, Гай. — Старая се да говоря самоуверено, само че гласът ми звучи писклив и уплашен.
— Саманта? Ти ли си? — Гай говори бързо и напрегнато. — Къде си, по дяволите? Защо не дойде? Не получи ли имейлите ми?
— Миникомпютърът не е в мен — обяснявам стреснато аз. — Защо не ми се обади?
— Пробвах. Нямаше отговор. След това бях на съвещание, но цялата сутрин ти пускам имейли… Саманта, къде по дяволите, си се завряла? Трябваше да си тук в офиса! Защо се криеш, за бога!
Сякаш ме удря ток. Крия ли се?
— Ама… той, Арнолд ми каза да не идвам! Каза, че така било най-добре. Каза ми да не идвам, защото щял да направи каквото може.
— Ти имаш ли представа как изглежда цялата тази работа отстрани? — прекъсва ме грубо Гай. — Първо се паникьосваш, след това изчезваш. Говори се, че на теб не може да се разчита, че си получила нервна криза… дори се чу, че си напуснала страната…