Дума Ки

Бях забравил колко бързо съобразява; как ме чете като отворена книга. Любовта изостря възприятията ни, нали?

— Нищо, миличка. Просто… ме заболя бедрото.

— Да не си забравил да си изпиеш лекарствата?

— Всъщност… опитвам се да намаля дозата. Възнамерявам да ги спра през януари. Това е новогодишното ми обещание.

— Татко, прекрасна новина!

— Макар че новогодишните обещания често се нарушават…

— Не и в твоя случай. Когато обещаеш нещо, винаги го правиш. — Илзе се намръщи. — Това е едно от нещата, които мама никога не е харесвала у теб. И за което ти завиждаше.

— Скъпа, разводът вече е свършен факт. Няма смисъл да взимаш страна.

— Е, ами нека тогава ти съобщя друг факт. — Устните й се превърнаха в тънка ивица. — Откакто е в Палм Дезърт, тя прекарва прекалено много време с един от съседите. Казва, че само пиели кафе и го утешавала, защото Макс бил изгубил баща си миналата година, и Макс наистина обичал дядо, и дрън-дрън-дрън, но аз виждам как го гледа и ми става… гадно! — В този миг устните й сякаш изчезнаха и аз си помислих колко прилича на майка си. С тази мисъл дойде и друга, странно успокояваща: „Надявам се, че ще издържи. Ще издържи, дори този Свети Джоунс да я зареже по най-бруталния начин.“

Вече виждах взетата под наем кола, но явно щеше да се наложи да почакаме, докато Джак стигне до нас. Задръстването бе ужасно — автомобилите помръдваха няколко метра и отново спираха. Пъхнах патерицата под мишницата си и прегърнах дъщеря си, която бе дошла чак от Калифорния, за да ме види.

— Не се сърди на мама, става ли?

— Не ти ли пука, че…

— Единственото, за което ми пука, е с Мелинда да бъдете щастливи.

Кожата под очите й тъмнееше и аз реших, че умората от пътуването си казва думата, въпреки че дъщеря ми бе толкова млада и изпълнена с енергия. Помислих си, че утре ще спи до късно, което напълно ме устройваше. Ако предчувствието ми за нейния приятел бе пророческо (надявах се да не е, ала вътрешно бях убеден в противното), през идната година я чакаха доста безсънни нощи.

В момента Джак се намираше пред терминала на авиокомпанията „Еър Флорида“, следователно имахме още време за лични разговори.

— Имаш ли снимка на твоя приятел? Любопитните бащи искат да знаят всичко.

Тя грейна.

— Естествено.

Фотографията бе пъхната в прозрачното пластмасово джобче на червения й кожен портфейл. Извади я и ми я подаде. Предполагам, че този път успях да прикрия реакцията си, защото наивната й усмивка на възхищение не напусна лицето й. А аз? Стори ми се, че съм погълнал нещо съвършено чуждо на човешкия организъм. Може би оловен куршум.

Бях поразен от приликата на Карсън Джоунс с мъжа, когото бях нарисувал на Бъдни вечер. Все пак донякъде бях подготвен за това от мига, в който зърнах пръстенчето с брилянт на ръката на Илзе. Порази ме фактът, че рисунката ми почти не се различаваше от снимката. Сякаш бях закрепил на статива си именно нея, а не фотографиите на разни софори, зеленики и морски лавандули. Носеше дънки и износени жълти обувки, които не бях успял да нарисувам както трябва; тъмнорусата му коса закриваше ушите и падаше над челото му; държеше книга, в която разпознах Библията. Повече от всичко обаче ме потресе тениската на „Минесота Туинс“ с номер 48 вляво на гърдите.