Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
— Кажи ни сега, Шалот — ревна. — Какъв е отговорът на гатанката?
— Каква гатанка? — провикна се Норис, този лъжлив кучи син, сякаш не знаеше.
— Един човек трябва да пренесе през Темза лисица, пиле и купа със зърно — изгрухтя великата свиня. — На лодката може да качи само по едно нещо при всяко прекосяване на реката — Хенри въздъхна в отговор на многозначителните погледи на съзаклятниците си. — Ако вземе зърното, лисицата ще изяде пилето. Ако вземе лисицата, пилето ще изяде зърното. Е, Роджър, как ще пренесе и трите през реката?
Тлъстото лайно облиза пръсти.
— Ако не можеш да решиш гатанката, ще трябва да платиш глоба. Слънцето е превърнало развъдника ни за шаран в кална локва. Ако се провалиш, утре ще трябва да застанеш в средата му и да бъдеш чучелото!
Изстенах тихо и затворих очи. Това беше стара селска игра. Някой нещастник сядаше върху трикрако столче в средата на локва, а останалите го замеряха с буци кал. Печелеше онзи, който успееше да го събори от столчето три пъти. Глупава и жестока игра. Хенри щеше да изпита огромна наслада! Господарят ми настръхна и понечи да възрази, но аз го потупах по коляното. Улових и пълния със загриженост поглед на Уолси и бързо му смигнах. Той ми се усмихна. Ан Болейн, Господ да я благослови, вдигна глава и — може трескавият ми ум да си е направил шега с мен или пък недостатъчната светлината да ме е подлъгала — но съм сигурен, че ми изпрати въздушна целувка. Въпреки жестокостта, с която тя по-късно се отнесе към клетата кралица Катерина, от този миг нататък сърцето ми й принадлежеше!
— Хайде, Шалот! — прогърмя гласът на адския крал. — Кажи ни отговора!
— Отговора! Отговора! — подхванаха монотонно неговите приятели и затропаха по масата с чашите си като немирни ученици.
— Много е лесно — отвърнах аз, отблъснах стола си назад и се изправих. — Мъжът трябва да прекоси реката четири пъти. Първо пренася пилето и се връща да вземе зърното. После пренася зърното и се връща с пилето. Оставя пилето и пренася лисицата на отсрещния бряг, където я оставя със зърното. Най-накрая се връща да вземе пилето. В нито един момент — заключих победоносно — лисицата не остава сама с пилето, нито пък пилето остава само със зърното.
Господарят ми изръкопляска. Останалите се почесваха объркани по главите, опитвайки се да проумеят решението на гатанката. Хенри ме гледаше свирепо, свъсил вежди.
— Правилно, Роджър — избоботи той. — Явно няма да бъдеш чучело. А сега виж каква награда съм ти приготвил!
Кралят щракна с пръсти на един слуга, който отиде до най-отдалечената врата на стаята и я отвори. Чух гръмовен като камбана лай и дращене на нокти по покрития с каменни плочи под. После в стаята влезе най-рунтавото и най-грамадно ловджийско куче, което някога съм виждал. Двама слуги едва го удържаха за кожената му каишка. Кучето полетя като стрела право към Хенри, скочи на масата, разбута каните и чиниите, докато се мъчеше да оближе лицето на тлъстия кучи син. Естествено, Хенри се наслаждаваше на обожанието на кучето и на властта си над него. Хвърляше парчета месо в устата му и дори му даде да пие от чашата си за вода. Дамите се разпищяха от удоволствие, когато го почеса зад ушите.
— Добро момче! — извика той. — Добро момче, долу!
Хенри Норис, окуражен от дружелюбното поведение на кучето, се наведе, за да му подаде парче месо. Промяната, която настъпи у грамадния мастиф, беше поразяваща. Той присви уши, устните му се отдръпнаха и разкриха огромните му зъби. В живота си не бях виждал Норис да се движи толкова бързо. Хенри погали кучето, усмихвайки ми се злорадо.
— Това е подаръкът ти, Роджър!
Седях като втрещен. Кучето беше гигантско — най-малко шест-седем стъпки от носа до върха на опашката. Високо беше четири стъпки, имаше мръсна сива козина, огромна глава и хищни челюсти. Когато кралят проговори, кучето извъртя глава, провесило език, и отправи блесналия си поглед към мен. Какво можех да сторя? Да отхвърля пред всички подаръка на краля, щеше да се приеме като обида към негово величество, а и ако го сторех, един Бог знае какви други удоволствия ми беше приготвил Хенри.
— Това е прекалено — прошепна господарят ми.
— Изведете го! — провикна се Хенри. — Отведете Кастор някъде другаде! А ти, Роджър, върви да се сприятелиш с подаръка си!