Зона 51: Легендата
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Легендата». Краткое содержание книги:
На Марс, дълбоко под Сидония, Аспасия и неговите съратници се готвеха за хибернационен сън в черните цилиндри. Аспасия бе спокоен и уверен, че се е справил успешно със своя таен план. Беше успял да предотврати войната с Артад и да измъкне тъй важното примирие, което му спечели време. Вярно, че засега бе предал Земята под властта на Артад, но щеше да дойде денят на неговото завръщане. А междувременно там щеше да се разпорежда неговата Сянка.
В Китай Артад реши да се настани в изкуствено вдигната могила от огромна земна маса, която по-късно местните щяха да нарекат Циан Лин. Той се зарови дълбоко под нея, минирайки подстъпите й с различни съоръжения.
След това се зае да изпълнява собствения си таен план. Подготви своя Сянка, която премести в една от кухините близо до изхода. Прехвърли спомените и личността си в своята Ка и я постави в една машина, която свърза с компютър страж, който щеше да следи събитията във външния свят. Остави на компютъра да реши кога да събуди неговата Сянка, а на Сянката — дали трябва на свой ред да събужда него.
Като резервна мярка неговите учени подготвиха двайсет същества, които спокойно можеха да минат за човеци само след леко дегизиране. Това бяха Онези, които чакат, клонинги от човешки и аирлиански клетки. Изпратиха ги в тайна база в африканска планина.
Когато приключи с настройките на своя страж, Артад се пъхна в черния цилиндър с увереността, че докато се събуди отново, въпросът с доклада до Гъмжилото ще бъде изяснен напълно. И тогава вече можеше да си разчисти сметките с Аспасия.
На прощаване Донхад и Гуалкмай се прегърнаха. Стояха между двата черни цилиндъра в техния космически кораб. Телата им бяха съвсем млади — току-що извадени от ваните. Беше толкова странно за хора, живели хилядолетия. Тя не се учуди, когато Гуалкмай плъзна ръце по гърдите й.
— Не бързаме за никъде — рече му тя.
Той се засмя.
— Наистина ли?
— Цилиндрите могат да почакат още малко.
— Колко малко?
— Колкото ни е необходимо.
8.
Миналото, 8000 г.пр.Хр.
Дали бяха настъпили сериозни промени?
Това бе първият въпрос, който блесна в съзнанието на Донхад, докато пъхаше своя медальон в цепнатината на камъка. Вратата се отмести и Гуалкмай пристъпи пръв през прага, стиснал в ръка меча.
Донхад го последва. Навън валеше и това не ги учуди, изненадата беше, че освен техните три каменни колони имаше още три, подредени на същата дистанция и също толкова големи. В продължение на няколко минути двамата ги разглеждаха стреснато.
— Но кой… — поде Гуалкмай и млъкна объркано.
— Хората — засмя се Донхад. — Не зная как са ги докарали дотук, но е факт. Тези, на които дойдохме да помогнем.
— Но как са успели без помощта на кораб и специални технологии?
— Не зная — сви рамене Донхад. — Важното е, че са го направили. И това ми вдъхва големи надежди. — Тя плесна Гуалкмай по рамото. — Струва ми се, че са настъпили интересни промени.
Авалон също изглеждаше различен. Върхът на хълма бе заобиколен от каменна стена. Имаше още една стена, малко по-ниско, в неговото подножие. Донхад пъхна медальона в процепа на плочата и тя се отмести. Още докато се спускаха по стълбите чуха стъпки насреща. Появи се сияние, което бързо се приближаваше.
— Кои сте вие? — извика онзи, който държеше факлата. Беше стар и прегърбен, с беззъба уста и изсъхнало ляво око.
Донхад вдигна медальона.
— Аз съм уаджет.
— Това е медальонът на водача на ордена! — ококори единственото си зрящо око старецът. — Но как е възможно? Ти си изчезнала преди много години…
— Името ми е Донхад, а това е Гуалкмай.
— Но това са имената на основателите! На водачите от Първото сборище.
— Имало ли е скорошни Сборища? — попита Донхад.
На второто бяха дошли само четирима от първите уаджети и трима наследници. Информацията, която бяха събрали, бе крайно недостатъчна и Гуалкмай и Донхад бяха решили да се върнат в Стоунхендж и да прекарат в хибернационен период още известно време.
Мъжът, който ги посрещна, видимо се сконфузи.
— А ти как се казваш? — попита го Донхад.
— Аз съм Брин, уаджет от Авалон.
Донхад се усмихна.
— Така се казваше и първият уаджет от Авалон. Може ли да влезем?
— Но, разбира се! — Брин се отмести. — Заповядайте.
Брин ги поведе надолу по стълбите до първата площадка. Отвори вратата с помощта на своя медальон и те се озоваха в кристалната пещера. Сетне тръгнаха по страничния коридор до помещението в дъното.
Тук имаше някои промени. До едната стена бе подпрян дървен сандък със свитъци. В средата на стаята бяха поставени писалище и стол. Миришеше на дим от разпаленото огнище.