Всичко наопаки

— Да. Всичко съм записала.

— Честно ли го записа? Нищо ли не пропусна?

— Нищо. Да ви покажа ли?

— Да видим — кимнах, но изведнъж се сепнах. — Не, хайде по-късно. Сега ще измерим кръвното налягане и пулса и ще започнем заниманията, а през почивката ще поговорим за храненето ти. Непременно трябва да правим почивки, за да не те претоварим.

Отново започнахме упражненията според изобретената от мен смесица от източни гимнастики. Сега, следвайки снощните си размисли, аз внимателно наблюдавах момичето, как то изпълнява бавните, плавни движения с ръцете, краката, туловището и сам се чудех на себе си: как, глупакът му с глупак, не съм забелязал това? Да, Дана наистина е бавна, движи се тежко (което е напълно обяснимо), но при това е смайващо пластична. Сигурно по природа. Всеки неин жест, дори най-нелепият и тромав, будеше у мен асоциация с гъст лепкав мед. Вижте я вие Дана, браво на нея! Ето за какво ще я хваля, ето върху какво ще стъпя. И никой, дори най-злъчният мизерник, не ще посмее да заяви, че лъжа и злоупотребявам с грубо ласкателство.

Татенцето, този твърде сериозен човек, който нищо не забравя, се беше погрижил и за автомат с питейна вода — той вече се мъдреше в ъгъла на помещението. Интересно, кога е успял? Защото разговорът ни се състоя снощи, а вчера беше неделя, ако не ме лъже паметта. Оправен мъж е тоя Руденко, трябва ли му нещо — и през нощта ще свърши работата. На всеки двайсет минути наливах по една чаша и я подавах на Дана, която послушно я изпиваше. Не забравях за вчерашния си гаф и за „техническите“ почивки, та стеснителното момиче да отиде до тоалетна.

— Как чувстваш мускулите си след вчерашната тренировка? — попитах я, преди да започне упражненията. — Болят ли те?

— Да.

— Много ли?

Тя сви рамене и повтори:

— Болят ме. Трябва ли да е така?

— Общо взето, да. Правя ти масаж, за да те болят по-малко, но естествено, не е възможно той напълно да елиминира болката. Това скоро ще мине.

Като заговорих за масажа, се сетих и за паравана, огледах се и мислено изръкоплясках на Михаил Олегович — имаше параван. Спретнат, изрисуван в стил барок, той беше сгънат и подпрян на стената до масата за масаж. Ако си мислите, че разбирам от тези стилове и мога отлича барок от… каквото и да било — рококо ли беше, ампир ли… много грешите. И понятие си нямам от тях. Просто веднъж с една приятелка обикаляхме магазините да избираме мебели за апартамента й след ремонт и видяхме в един от салоните точно такъв параван, за който продавач-консултантът с важен вид на познавач заяви, че бил в стил барок, та го запомних.

След като приключихме с упражненията, пристъпихме към проверката на домашното. Отворих попълнения от Дана дневник и щях да падна: чай и пирожка с кайма, чай и две овесени курабии, кафе и кифла, сандвич с шунка и чаша сладък сок, още един сандвич с (о, ужас!) кюфте и още една чаша кафе. Със захар! При което последното „хапване“, ако се вярва на добросъвестно направените записки, е станало след единайсет часа вечерта. Косата ми се изправи! И това, след като вчера цели два часа й бях говорил за белтъчини, мазнини и въглехидрати, за разграждане и асимилиране, за калории, за режим на хранене, за дванайсетчасова почивка между вечерното и сутрешното хранене и тем подобни, както и за специалната храна, която ще й готви домашната помощница Нина. На вятъра ли съм си хвърлял приказките? Или това момиче не е в ред?