Всичко наопаки

— Защо?

— Ти защо не опиташ да я заговориш, а! От нея и дума не можеш измъкна. Мълчи като риба, само кима, ако е съгласна, или върти глава, ако не е. Това са всичките ни разговори.

— Слушай, Фролов, ти наистина ли си идиот, или само се правиш на идиот? — Нана чаровно се усмихна и си откъсна едно зрънце от разкошната чепка грозде.

— Наистина съм идиот и честно те предупредих, че от мене детектив не става.

— Не говоря за това. Говоря за момичето, за Дана. Тя има много сериозни проблеми.

— Има си хас, ти сега откри Америка! — троснах се в отговор.

— Нека си довърша мисълта. Тя има много сериозни проблеми, толкова сериозни, че категорично отказва да ги обсъжда, защото й е непоносимо не само да говори за тях — боли я дори само да ги обмисля. Срамува се от себе си и от своите проблеми, затова мълчи. Ами ако опиташ да си говориш с нея за нещо друго? Ето например този вторият, Артьом ли беше? Той казвал ли ти е, че с Дана се общува трудно, че тя не разговаря с него?

— Не е — учудено отговорих аз.

Наистина, Артьом не спомена нищо такова, напротив, разказа ми, че тя е свястно момиче, много умно и добро, и че той искрено се е привързал към нея. Мигар може човек да се привърже към неразговорчив темерут?

— Именно — кимна Нана. — Защото те си говорят за всичко друго, само не и за нея самата и за проблемите й. За математика, физика, история, литература, филология — за всичко, което няма отношение лично към Дана и което може да се обсъжда без никакви опасения, че разговорът може да засегне болезнена за момичето тема. Ако си беше размърдал мозъка и й беше задал един-два въпроса за близките й, тя прекрасно щеше да ти отговори, защото това не е опасно за нея.

— Да бе — измънках недоверчиво, — какво ли разбираш ти. Не си я виждала и изобщо не си била там. Между другото, на тая Дана нещо й хлопа дъската, можеш да ми повярваш, така че всичките ти умни препоръки не вършат работа, те са полезни при нормални момичета, а тази определено не е.

— Откъде пък ти хрумна това? — Нана повдигна гъстите си тъмни вежди.

— Ами оттам, Нана Константиновна, че тя например се стеснява от роднините си, а от мен, външен човек, млад и красив, изобщо не й пука. Ама ни най-мъничко. Готова е да лежи пред мен с голи гърди и само — ще прощаваш — по бикини, обаче се ужасява от мисълта, че някой от роднините й може да влезе и да я види гола. Как ти се струва това, а?

— Ами никак — сви рамене тя, — всичко напълно пасва на схемата. Роднините й сигурно постоянно я тормозят, задето е дебела, тлъста, тромава, непохватна и така нататък. Мислиш ли, че й е приятно да чува това всеки ден? И ето, защитава се. А от тебе не е нужно да се защитава, ти, ако правилно съм разбрала твоя разказ, не си си позволил нито една нетактична забележка във връзка с нейната външност. Нали?

— Мисля, че не. Във всеки случай, стараех се.

— Браво на теб. Виждаш ли, тя дори на теглилката е стъпила със затворени очи и не е пожелала да чуе страшното за нея число, а ти правилно си се сетил и не си казал нищо на глас, за да не я притесниш. И занапред се дръж така. Утре например, ако теглото й е намаляло дори само със сто грама, изиграй бурна радост по този повод и наблегни именно на това — отишли са си цели сто грама, ура! А за абсолютните цифри пак нищо не споменавай. Това е бил тактически правилен ход. Просто се чудя как си се сетил за това. Понякога, Фролов, и тебе те спохождат светли идеи.