Лицето [bg]

Някъде в далечината изсвири клаксонът на кола, а от булевард „Уилшър“ долиташе тихото безрадостно бучене на движението.

Дъждът говореше с гласа на торен бръмбар, потрепващ, прищракващ и търкалящ се по стъклото — щрак-щрак-щрак.

В хола тишината сякаш се сгъсти. Остана само дишането му. Пулсът му.

Итън влезе в кабинета да потърси източник на приглушена светлина.

Върху бюрото стоеше бронзова лампа с алабастров абажур. Масленожълтото й сияние от седефените инкрустации по периферията се отразяваше във всички цветове на дъгата.

Преди върху бюрото беше стоял портрет на Хана в рамка. Сега го нямаше.

Итън си припомни изненадата си, когато бе видял снимката при първото си посещение в апартамента преди единайсет седмици, след като бе научил, че е упълномощен да представлява Дъни по всякакви въпроси.

Той бе колкото изненадан, толкова и потресен. Макар че Хана бе починала преди пет години, присъствието на снимката й тук му въздействаше като акт на емоционална агресия. Да бъде обект на обичта, а навремето и на желанието на мъж, затънал в престъпността и насилието, беше гавра с паметта й.

Итън бе оставил портрета на мястото му, защото смяташе, че пълномощното да представлява Дъни по всякакви въпроси не му дава правото да изхвърли или прибере снимката в красивата сребърна рамка.

В болницата, през нощта, когато Хана почина, и отново на погребението й, след дванайсет години отчуждение Итън и Дъни си бяха проговорили. Общата им скръб обаче не ги беше сближила впоследствие. Те не размениха нито дума през следващите три години.

На третата годишнина от смъртта на Хана Дъни се беше обадил по телефона да каже, че през тези трийсет и шест месеца е размишлявал усилено над преждевременната й смърт на трийсет и две години. Загубата й, мисълта, че нея я няма, го беше засегнала дълбоко и постепенно бе довела до радикалната му промяна завинаги.

Дъни бе заявил, че е решил да тръгне по правия път, да се откъсне от всичките си престъпни начинания. Итън не му беше повярвал, но му бе пожелал успех. Това бе последният им разговор.

По-късно той бе научил от странични източници, че Дъни се е разделил със стария си начин на живот, че не се вижда с предишните си приятели и съдружници, че се е превърнал в нещо като отшелник, потънал в четене и необщителен.

Итън се бе отнесъл към тези слухове с голяма доза скептицизъм. Той бе твърдо убеден, че някой ден ще чуе, че Дънкан Уислър е тръгнал по старите си стъпки или че никога не ги е изоставял.

По-късно бе научил, че Дъни се е върнал в църквата, че ходи на литургия всяка седмица и че проявява смирение, с каквото никога не се бе отличавал.

Не знаеше дали това бе истина, или не, но фактът, че Дъни не се бе отказал от състоянието, натрупано с измами, кражби и продажба на наркотици, си оставаше. Животът в разкош, купен с такива мръсни пари, би накарал един искрено разкаял се човек да изпитва угризения на съвестта, докато не намери някакво пречистващо приложение за богатството си.