Лицето [bg]

Дали щяха да се обадят в бебешкия магазин да си поръчат гумени пръстени за чесане на венците с вкус на раци? Или може би щяха да позвънят на майките си и да кажат: „Ох, нааках се в пелените и не ми е приятно“.

Тъпа работа.

Тинга-линга-лиии — провикваха се телефоните в стаята с влакчетата.

Фрик мразеше този звук. Беше го намразил, когато беше на шест години, и сега го мразеше още повече.

Тинга-линга-лиии.

Това би могъл да бъде противният звук, издаван от рунтаво, тумбесто розово полумече, полукуче, тъпоумен герой от предаване за деца в предучилищна възраст, които смятаха, че идиотски програми като Телетъбиз са върхът на хумора и интелигентността.

Чувстващ се унизен, макар че беше сам, Фрик натисна ключовете на два трансформатора, за да изключи захранването на влакчетата, и вдигна телефона след четвъртото иззвъняване.

— Хамбарът за бургери във фермата за хлебарки на Боб — избъбри той. — Специалитетът на деня ни днес е препечен сандвич със салмонела и руска салата за един долар.

— Здравей, Елфрик — каза мъжки глас.

Фрик бе очаквал това да бъде баща му. Ако вместо това бе чул гласа на Псевдомама, той щеше да получи сърдечен удар и да падне мъртъв върху пулта за управление на влакчетата.

Целият персонал на имението, с изключение може би на майстор-готвача Сатър, щяха да жалят за него. Щеше да им бъде безкрайно, ужасно мъчно. Безкрайно, безкрайно, ужасно, ужасно. За около четирийсет минути. После щяха да се хвърлят в трескава, трескава, трескава дейност, подготвяйки събирането след погребението, на което щяха да бъдат поканени навярно хиляда знаменити и полузнаменити пияници, наркомани и гъзолизци, жадни да впият устни в златния задник на Татко призрак.

— Кой се обажда? — попита Фрик.

— Добре ли се забавляваш с влакчетата, Фрик?

Фрик не беше чувал този глас преди. Не беше човек от персонала. Явно беше непознат.

Повечето от хората в къщата не знаеха, че Фрик се намира в стаята с влакчетата, и никой извън имението не можеше да е научил за това.

— Откъде знаеш за влакчетата?

— Ами знам много неща, които другите не знаят — отвърна мъжът. — Също като теб, Фрик, също като теб.

Талантливите косми по тила на Фрик се разбягаха на разни посоки подобно на уплашени паяци.

— Кой си ти?

— Не ме познаваш — рече мъжът. — Кога се връща баща ти от Флорида?

— Като знаеш толкова много, защо ти не ми кажеш?

— На двайсет и четвърти декември. Рано следобед. В навечерието на Коледа — отвърна непознатият на телефона.

Фрик не се впечатли. Милиони хора знаеха къде се намира баща му и какви са плановете му за Коледа. Само преди седмица Татко призрак беше взел участие в една от забавните програми и беше разказал за филма, в който се снимаше, и с какво нетърпение очаква да се прибере вкъщи за празниците.