Кресчендо
- Автор: Фицпатрик Бека
- Серия: Ш-ш-шт #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кресчендо». Краткое содержание книги:
Би трябвало Марси да си е взела поука от игралната зала на Бо и да си е останала вкъщи. Аз поне така щях да направя.
Мъжът с потника бутна Скот с пистолета и той падна по гръб на масата. От изненада или от страх Скот изпусна билярдната си щека и онзи тип я взе. Светкавично скочи върху масата и насочи щеката към лицето на Скот. Забоде я в масата на сантиметри от ухото на Скот. Щеката се стовари с такава сила, че проби филцовата повърхност и трийсетина сантиметра от дървената пръчка се показаха под масата.
Преглътнах писъка си.
Адамовата ябълка на Скот потрепери.
— Ти си луд — каза той.
Изневиделица във въздуха полетя едно високо столче, което катурна мъжа с червения потник настрани. Той успя да запази равновесие, но се наложи да скочи от масата.
— Да го хванем! — кресна някой от тълпата.
Разнесе се нещо като боен вик и още хора грабнаха столчета. Аз застанах на четири крака и през гората от крака потърсих най-близкия изход. През няколко тела имаше мъж с пистолет в кобур на глезена. Той посегна към оръжието и след малко прозвуча оглушителен изстрел. Не последва тишина, а още по-голяма глъчка: ругатни, крясъци и юмручни удари. Изправих се на крака и хукнах приведена към задната врата.
Тъкмо се бях измъкнала през изхода, когато някой ме дръпна за колана и ме изправи. Пач.
— Вземи джипа — нареди ми той и пъхна ключовете в ръката ми. Задъхана пауза. — Какво чакаш?
В очите ми бликнаха сълзи, но аз гневно примигнах, за да ги прогоня.
— Престани да се държиш, все едно съм огромно бреме. Никога не съм те молила за помощ.
— Предупредих те да не идваш тук тази вечер. Нямаше да си бреме, ако ме беше послушала. Това не е твоят свят, а моят. Толкова си се заинатила да докажеш, че можеш да се справиш, че ще извършиш някоя глупост и ще те убият.
Думите му ме възмутиха и понечих да му го кажа.
— Мъжът с червената блуза е нефилим — каза Пач, без да ми даде възможност да се обадя. — Дамгата му означава, че е здраво обвързан с кървавото общество, за което ти разказах по-рано. Дал е клетва да им служи вярно.
— Дамга ли?
— Близо до ключицата.
Белег от дамгосване? Отместих поглед към прозорчето на вратата. Вътре край масите за билярд се бяха струпали тела, раздаваха се юмруци във всички посоки. Вече не виждах мъжа с червения потник, но разбирах защо го бях разпознала. Напомняше ми за Чонси, а Скот ни най-малко не ми напомняше. Запитах се дали това би могло да означава, че и той е зъл като Чонси. А Скот не е.
Оглушителен шум раздра тъпанчетата ми и Пач ме дръпна рязко към земята. Край нас се разлетяха късчета стъкло. Някой бе стрелял по прозореца на задната врата.
— Махай се от тук — избута ме Пач към улицата.
Обърнах се:
— Ти къде отиваш?
— Марси все още е вътре. Тя ще ме закара.
Дробовете ми сякаш спряха да работят, в тях нямаше въздух.
— Ами аз? Ти си моят ангел пазител.
Пач забоде поглед в моя:
— Вече не, ангелче.
И преди да успея да възразя, той се вмъкна през вратата и потъна в хаоса.
На улицата отключих джипа, дръпнах седалката напред и с бясна скорост излязох от паркинга. Значи вече не беше моят ангел пазител? Сериозно ли говореше? И то само защото му казах, че така искам? Или го каза, за да ме уплаши? Да ме принуди да съжалявам, задето заявих, че не го искам. Е, ако вече не беше моят ангел пазител, то е, понеже се старая да постъпя правилно! Опитвах се да улесня нещата и за двама ни. Опитвах се да го предпазя от архангелите. Казах му точно защо съм постъпила така, а той ми опяваше, като че ли аз съм виновна за цялата бъркотия. Като че ли го исках! Вината беше по-скоро негова. Искаше ми се да хукна обратно и да му кажа, че не съм безпомощна. Че не съм някаква пешка в големия му и пълен със злини свят. И че не съм сляпа. Прекрасно виждах, че нещо става между него и Марси. Всъщност бях напълно сигурна. Забрави. По-добре ми е без него. Той беше измет. Кретен. Неблагонадежден кретен. Не се нуждаех от него за нищо.
*
Спрях джипа пред къщата. Краката ми още трепереха и дъхът ми излизаше накъсано от гърлото. Осезателно усещах тишината наоколо. Джипът открай време си беше нещо като убежище, но днес ми се струваше чужд и самотен, и твърде голям за сам човек. Отпуснах глава върху волана и се разплаках. Не мислех за това, че Пач кара Марси у дома с нейната кола — просто оставих топлия въздух от парното в колата да гали кожата ми и вдишвах мириса на Пач.