Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море». Краткое содержание книги:
Нищо запълзя покрай тежката си верига нагоре по наклонената палуба и се зае с обичайното си занимание – приличаше на човек, чиято къща току-що е изгоряла, а той премита огнището.
Анкран и Сюмаел се спогледаха и също се заеха с работа. Шадикшарам отиде да донесе инструментите си, за да се заеме със своята. Бутилка вино, естествено, която започна да пие с отмерено темпо, изтегната на една скала.
Триг отключи няколко ключалки – същинска рядкост за гребците, които не бяха напускали пейките от седмици, – окова някои от тях на по-дълги вериги, а Анкран им раздаде инструменти. Джоуд и Рълф цепеха дървените трупи с клин и масивен дървен чук. Ярви мъкнеше грубите дъски до дупката в корпуса, където Сюмаел, стиснала зъби и със съсредоточено изражение на лицето, ги одялкваше старателно с малка брадвичка.
– Какво си се нахилил така? – попита го тя.
Ръцете на Ярви бяха протрити от дървото, главата още го болеше от удара в греблото, имаше чувството, че е набоден с трески от глава до пети, но усмивката му растеше ли, растеше. На дълга верига всичко изглеждаше по-хубаво и Сюмаел самата не правеше изключение.
– Свободен съм от пейката – отвърна той.
– Хъ. – Тя повдигна вежди. – Не свиквай.
– Там! – чу се остър крясък като на стоварен на дръвника петел.
Един от надзирателите беше пребледнял като платно и сочеше към гората.
Пред дърветата стоеше мъж. Беше гол до кръста въпреки студа. Тялото му беше наклепано с дълги ивици бяла боя, а косата му представляваше гъста черна четина. На гърба му имаше лък, а на кръста – секира с къса дръжка. Не помръдваше, не крещеше заплашително, просто гледаше спокойно към кораба и суетящите се около него роби. Накрая се обърна и без да бърза, потъна в тъмнината на гората. Един човек, но паниката, която предизвика, беше като от цяла армия.
– Боговете да са ни на помощ – прошепна Анкран и задърпа нашийника си, все едно го задушаваше.
– Работете по-бързо – кресна Шадикшарам, достатъчно притеснена, че да спре да пие за момент.
Удвоиха усилия, но не спираха да извръщат тревожно глави към гората в очакване на още неканени гости. В един момент в морето се появи кораб и двама от моряците нагазиха в прибоя, размахаха ръце и закрещяха за помощ. Една малка фигурка им помаха от палубата, но корабът дори не даде признаци, че се готви да спре.
Рълф изтри с дебела китка потта по челото си:
– Аз не бих спрял.
– Нито пък аз – обади се Джоуд. – Ще трябва да си помогнем сами.
Ярви просто кимна:
– Аз не бих помахал дори.
В този момент от гората излязоха безшумно няколко шенд. Трима, после шестима, една дузина – въоръжени до зъби – и с всеки следващ ужасът на Ярви растеше наравно с този на останалите. Беше чел, че шенд са като цяло миролюбив народ, но излезлите от гората не даваха вид, че са чели същите книги.
– Не спирай работа! – изръмжа Триг, сграбчи един роб за врата и го запрати към дървения ствол, който трябваше да окастря от кората. – Аз казвам да ги нападнем първи. Да ги връхлетим, това ще ги стъписа.
Шадикшарам хвърли бутилката на чакъла:
– Зад всеки отпред в гората се крият десетима. Подозирам, че стъписаният ще си ти. Но моля, пробвай, щом искаш. Аз ще гледам оттук.
– Какво ще правим тогава? – промърмори Анкран.
– Аз ще дам всичко от себе си да не им оставим никакво вино. – Капитанът издърпа тапата от нова бутилка. – А вие, ако искате да им спестите работа, предлагам да се одерете сами. – Тя се изкикоти и отпи.
Триг кимна към Нищо, който продължаваше да търка на колене палубата:
– Или пък може да дадем острие на този.
Смехът на Шадикшарам секна отведнъж:
– В никакъв случай.
„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент, но никога не го пропуска.“
– Капитане – каза Ярви, остави дъската на земята и пристъпи напред, склонил почтително глава. – Имам предложение.
– Ще ги омаеш с пеене ли, сакат? – сопна се Триг.
– Ще говоря с тях.
Шадикшарам го изгледа апатично, почти затворила очи:
– Говориш езика им?
– Достатъчно, за да отърва кожите ни. Вероятно дори да изтъргувам нещо с тях.
Надзирателят стрелна дебел показалец към нарастващата група воини с боядисани тела.
– Мислиш, че тия диваци ще са склонни да те изслушат?
– Убеден съм, че ще го направят.
На Ярви му се искаше да е поне наполовина толкова сигурен, колкото, незнайно как, успяваше да звучи.