Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море». Краткое содержание книги:
– Дай друга – каза някой.
И Ярви изпя друга, след нея още една и още една. Пя песни за изгубена и намерена любов, за славни дела и долни деяния. Изпя „Погребението на Фроки“, който бил толкова хладнокръвен, че спял като къпан по време на битка, изпя песента за Ашенлиър, който имал такъв остър поглед, че можел да преброи песъчинките на брега. Пя за Хоралд Пътешественика, който победил в съревнование чернокожия крал на Дайба и плавал толкова надалеч, че накрая паднал от ръба на света. Пя за Ангулф Копитото, Бича на Ванстерланд, но не спомена, че това е прадядо му.
И всеки път, когато свършеше една песен, те искаха нова и така чак докато баща Луна не показа лицето си иззад хълмовете. Звездите надничаха през небесното платно, когато заглъхна последният тон от легендата за Берег, който беше дал живота си, спасявайки света от магия и създавайки Събора.
– Като малка еднокрила птичка. – Когато Ярви се обърна, видя Шадикшарам да го гледа отгоре, докато наместваше иглите в сплетената си коса. – Добре пее, а Триг?
Надзирателят подсмъркна, изтри око с опакото на ръката си и отвърна задавено:
– За пръв път чувам такова нещо.
„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент – казваше майка Гундринг, – но никога не го пропуска.“ Затова Ярви се поклони и се обърна към Шадикшарам на родния й език. Не го владееше добре, но един истински пастор трябваше да може поне да поздрави подобаващо всеки:
– За мен е чест – каза той благо, въпреки че в този момент мислеше само за това колко много искаше да сипе отвара от черен език във виното й – да пея за такава знаменита личност.
Тя го изгледа подозрително през присвити клепачи:
– Ама ти си бил голяма загадка. – Тя му подхвърли почти празната бутилка и се отдалечи, тананикайки така фалшиво, че Ярви едва разпозна „Погребението на Фроки“.
Ако му бяха поднесли това вино на масата на баща му, щеше да го изплюе в лицето на роба, но сега го намери за най-изтънчената напитка, която някога бе пил – имаше вкус на слънце, плод и свобода. Беше срамота да дели оскъдното съдържание на бутилката, но огромната усмивка на Рълф, когато отпи, си струваше жертвата.
Докато се приготвяха да спят, Ярви забеляза, че останалите роби го гледаха с различни очи. Или може би просто се изненада, че въобще го гледаха. Дори Сюмаел го гледаше замислено от мястото си пред каютата на капитана, беше сбърчила чело, сякаш се мъчеше да пресметне нещо наум, но така и не успяваше.
– Защо ме гледат? – промърмори той на Джоуд.
– Рядко им се случва нещо хубаво. И днес ти им го даде.
Ярви се усмихна, докато се завиваше до брадичката с вмирисаната кожа.
Той нямаше да посече надзирателите с нож за хранене, но може би боговете му бяха дали други, по-добри инструменти да постигне своето. Времето се изнизваше през пръстите му, знаеше го. В края на краищата липсваха му доста от тях. Но трябваше да е търпелив. Търпелив като зимата.
Веднъж, когато в пристъп на ярост баща му го удари, Ярви се скри и плака. „Глупакът удря – му каза майка му, когато го откри. – Умният се усмихва, наблюдава и учи. После удря.“
Диваци
Като малък Ярви получи корабче, издялано от корк. Брат му го взе и го хвърли в морето, а Ярви лежа на острия скален ръб и дълго гледа как вълните го подмятат, въртят и си играят с него, преди да изчезне от поглед.
Сега майка Море си играеше по същия начин с „Южен вятър“.
Всеки път, когато прехвърляха хребета на поредната висока като планина вълна, Ярви усещаше киселата слюнка в устата си и стомахът му да се качва чак до гърлото, а после, когато политаха надолу към побелялата от пяна долина от другата страна, да се свлича в задника му. Всеки следващ склон ставаше по-стръмен, а долината – все по-дълбока, зейнала като паст, докато накрая не бяха обградени отвсякъде от огромни талази вода и той не бе напълно убеден, че ще бъдат погълнати от дълбините и издавени до крак.
Рълф беше спрял да повтаря, че е виждал и по-лошо. Не че можеше да го чуе човек. Вече не можеше да различи къде свършваше грохотът на гръмотевиците и къде започваха ревът на вълните, пращенето на въжетата и дървото на изтерзания кораб и стоновете на мъжете на борда му.
Джоуд беше спрял да повтаря, че му се струвало, че небето просветлява. Вече не можеше да се каже къде свършваше бесуващото море и къде започваше проливният дъжд. Бурята бичуваше Ярви през лицето така свирепо, че той не виждаше по-далеч от най-близката мачта. После поредната светкавица разсичаше сумрака и корабът и ужасеният му екипаж застиваха като образите на черно-бяла картина.