Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море». Краткое содержание книги:
Ярви сви рамене и пусна веригата до пейката.
– И от това по-малко полза, отколкото гребец с две здрави ръце.
– Всъщност как е възможно един бог да отговаря за всичко на тоя свят? – Рълф разпери ръце пред западащия град и хората му. – Как един бог може да е за всичко, за добитък и риба едновременно, за морето и небето, войната и мира? Пълни глупости са това.
– Може би Единствен бог е като мен. – Сюмаел се беше излегнала на покрива на пристройката на кърмата, подпряла глава на едно кльощаво рамо и полюшваше провесения си крак.
– Мързелива? – изръмжа Джоуд.
Тя се усмихна:
– Тя избира курса, но има много малки богове, които държи оковани на пейките, за да гребат в правилната посока.
– О, прости ми, всемогъща – каза Ярви, – но оттук ми се струва, че виждам и на твоя врат нашийник.
– Засега – отвърна тя и преметна небрежно тънката верига през рамото си като шал.
– Единствен бог – изсумтя отново Рълф и пак поклати глава, загледан в недостроения храм.
– По-добре един, отколкото никакви – отбеляза Триг, който в този момент минаваше покрай него.
Гребците се умълчаха. Знаеха, че оттук курсът им минаваше през земята на шенд, които не проявяваха милост към чужденците, не се молеха на никой бог и не коленичеха пред никой крал, без значение за колко върховен се смята.
Големите рискове обаче означават големи печалби, както ги информира Шадикшарам, когато скочи на палубата и вдигна гордо изписания с руни кралски лиценз. Очите й грееха така, все едно го бе получила лично от ръката на върховния крал.
– Парче хартия няма да ни предпази от шенд – изропта някой от пейките отзад. – Те дерат пленниците живи и ядат мъртвите си.
Ярви прихна развеселен. Беше изучавал езиците и обичаите на повечето народи от земите около Разбито море. „Невежеството е храна за страха – казваше майка Гундринг. – Познанието е гибелта на страха.“ Когато опознаеш един народ, виждаш, че са просто хора като всички останали.
– Шенд не обичат чужденците, защото непрекъснато ги нападаме и отвличаме в робство. Но са толкова диваци, колкото всеки друг народ.
– Толкова лоши? – промърмори Джоуд, без да откъсва поглед от Триг, който размотаваше бича си.
Загребаха на изток с нов лиценз и нов товар в трюма, но със старите вериги и постепенно Кулата на Събора се стопи в далечината. По залез-слънце хвърлиха котва в закътано заливче. Докато скриваше лицето си от света, майка Слънце запали златисти огньове по водата и обагри облаците в причудливи цветове.
– Не ми харесва това небе! – Сюмаел се беше покатерила на една от мачтите, седеше на напречната греда и гледаше смръщено към хоризонта. – По-добре да останем утре тук!
Шадикшарам отмина предупреждението с небрежно махване на ръка, все едно пропъждаше досадна муха.
– Бурите в тази локва са нищо работа, а и аз винаги съм имала отличен късмет с времето за плаване. Продължаваме.
Тя изхвърли празната бутилка през борда, провикна се на Анкран да й донесе нова и остави Сюмаел да клати глава.
Докато „Южен вятър“ се поклащаше леко по водата и моряците и надзирателите се скупчиха край един мангал на кърмата, където да играят на зарове за дрънкулки, един от гребците поде с изтънял, несигурен глас някаква вулгарна песен. В един момент не можа да се сети думите и ги замени с неразбираемо мучене, но когато свърши, останалите го възнаградиха със смях и тупкане с юмруци по греблата.
Друг гребец поде ентусиазирано песента за Бейл Строителя, който освен камари трупове в действителност не беше вдигнал и една постройка, и така, с огън и меч, се бе издигнал до върховен крал. Но явно когато минат достатъчно години, тиранинът изглежда различно и скоро още гласове се присъединиха към певеца. Накрая, както обикновено става с героите, Бейл мина през Последната врата и песента, както обикновено става с песните, свърши, а певците получиха своя дял от аплодисментите, отново под формата на думкане по греблата.
– Кой знае друга? – провикна се някой.
За всеобща изненада, не на последно място – негова, оказа се, че Ярви знае песен. Беше една от онези, които някога му пееше майка му, когато беше малък и изплашен от тъмното. Не знаеше защо именно тя му дойде наум, но гласът му се извиси, ясен и звънлив, и понесе мъжете зад греблата далеч от вонята на кораба, към отдавна забравени места. Джоуд замига насреща му, Рълф го зяпна с отворена уста, но Ярви, окован за пейката на това противно корито, продължи да пее както никога преди.
Когато свърши, на палубата настана гробна тишина, нарушавана само от тихото поскърцване на дървото, плискането на морето в бордовете, свистенето на вятъра в такелажа и крясъците на реещите се високо горе морските птици.