Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Боговете да са ни на помощ – прошепна Ярви и стисна очи.

Корабът се разтресе, той полетя заднешком и фрас­на главата си в греблото отзад. Гребците се запремятаха по пейките, оплетоха ръце и крака в греблата, изпързаляха се по палубата, колкото далеч позволяваха веригите им, вкопчиха се кой в каквото успя, за да не се обесят на собствените си робски нашийници. Ярви усети силната ръка на Рълф през раменете си – натискаше го силно надолу към пейката. Подейства му успокояващо това, че усещаше човешки допир в последните си мигове живот.

Започна да се моли както никога досега. На всеки бог, за когото се сети, и върховен и малък. Не се молеше за Черния трон, нито за отмъщение на коварния си чичо, нито за по-хубавата целувка, обещана от Изриун, не се молеше дори за свобода от нашийника.

Молеше се единствено за живота си.

Нещо изтрещя, палубата се разтресе и корабът се лашна силно. Греблата изпращяха и се пречупиха като клечки. Една огромна вълна заля палубата, задърпа мощно дрехите на Ярви и в този момент той осъзна, че щеше да умре като чичо си Удил, погълнат от безжалостното море...

Небето просветля с размитата безмилостна светлина на зората.

„Южен вятър“ бе изхвърлен на брега, полегнал на една страна върху студения чакъл, безпомощен като заседнал на сушата кит. Ярви седеше на силно наклонената пейка, прегърбил рамене, подгизнал до кости и треперещ от студ, но жив.

Бурята беше отминала на изток, но леденият вятър не беше отслабнал много, а и проливният дъжд продължаваше да се сипе върху окаяните гребци. Повечето пъшкаха сърдито от синини и ожулвания, но имаше и такива, които виеха от болка заради по-сериозни рани. Една от пейките липсваше, очевидно се бе откъртила от палубата и бе изчезнала в морето, отнасяйки тримата си злощастни гребци през Последната врата.

– Извадихме късмет – каза Сюмаел.

Шадикшарам почти я събори по очи с пляскане по гърба:

– Казах ти аз, че имам отличен късмет с времето за плаване!

За разлика от останалите тя изглеждаше в прекрасно настроение след неравната битка с морето.

Ярви ги проследи с поглед, докато обикаляха кораба, Сюмаел, с надничащ от цепката на устната й език, оглеждаше оставените от скалите бразди по корпуса, опип­ваше щръкналите трески.

– Килът и мачтите са здрави, ако не друго. Имаме дванайсет строшени гребла и три откъртени пейки.

– Да не споменаваме тримата изчезнали гребци – избоботи Триг, видимо ядосан от загубата. – Намерих двама мъртви на веригите им, шестима не са в състояние да гребат и може би никога няма да бъдат.

– Дупката в корпуса е главният ни проблем – каза Анкран. – В трюма влиза светлина. Трябва да закърпим дупката и да запушим с кълчища пролуките, преди да си помислим дори да спускаме кораба на вода.

– Ау, къде ли ще намерим дърво за поправките?

Шадикшарам обходи с протегната ръка вековната гора, обгърнала брега от три посоки.

– Тя принадлежи на шенд. – Триг огледа гъстата тъмна гора с далеч по-малко ентусиазъм. – Намерят ли ни тук, ще свършим одрани.

– Ами тогава по-добре се хващай на работа, Триг. И с кожа на гърба изглеждаш ужасно. Ако късметът ми удържи, ще сме приключили с поправките и ще сме във водата, преди шенд да са наточили ножовете. Ей, ти! – Тя пристъпи към коленичилия на чакълестия бряг Нищо и го катурна настрана с ритник в ребрата. – Защо не търкаш, копеле такова?