Бьорнстад

Мира знае, че постоянното ѝ мрънкане влудява Петер. Знае, че той вечно се чувства критикуван. Понякога му се обажда по пет пъти на ден само за да провери дали е свършил нещо, което е обещал да направи.

Виновна е снежната буря. Мира никога не му го е казвала.

Офисът на Петер е перфектно подреден, бюрото е толкова чисто, че човек би могъл да яде от него, ако изобщо някой би посмял да яде нещо там, без да се притеснява, че Петер ще изпадне в пристъп на паника заради трохите, естествено.

Рафтовете са пълни с музикални плочи, които той не смее да отнесе вкъщи, защото се бои, че тогава Мира ще го накара или да ги изхвърли, или да купи по-голяма къща. Поръчва си ги по интернет и ги адресира до канцеларията на клуба. Рецепционистът се е превърнал в неговия дилър. Някои хора пушат скришом от половинката си. Петер пазарува скришом.

Прави го, защото това го успокоява. Плочите му напомнят за Исак. Никога не ѝ го е казвал.

Мира не си спомня точно колко големи бяха децата, когато дойде снежната буря, но още не бяха прекарали достатъчно зими в Бьорнстад, за да са свикнали с природните сили. Беше около Коледа, децата бяха във ваканция, но стана някакъв проблем на работа и на Мира ѝ се наложи да отиде на извънредна среща. Петер изведе Мая и Лео да карат шейна. Мира стоеше до колата и ги гледаше как се отдалечават в завихрената белота. Беше толкова красиво и в същото време злокобно. Почувства се изоставена, когато се изгубиха от погледа ѝ. Плака през целия път до офиса.

Когато Петер се контузи в Канада, а Мира тръгна на работа, той остана сам вкъщи с Исак. Един ден бебето го заболя коремът и не спираше да пищи. В паниката си Петер опита какво ли не – люлееше го, изведе го с количката, пробва всички домашни рецепти, за които бе чувал, но нищо не помогна. Докато не пусна една плоча. Може би имаше нещо в стария грамофон, в пращенето на колоните, в гласовете, които изпълниха стаята... но Исак млъкна. После се усмихна. И накрая заспа в прегръдките на Петер. Това е последният път, когато си спомня да се е чувствал като добър баща. Да е бил способен да си втълпи, че всъщност знае какво прави. Никога не го е казвал на Мира, нито на някого другиго. Но сега купува тайно плочи, защото се надява този миг да се върне поне още веднъж.

След срещата онази сутрин Мира се обади на Петер. Той винаги вдигаше, но не и този път. После по радиото казаха, че над гората се е разразила снежна буря и е препоръчително хората да не излизат навън. Мира звъня хиляди пъти, крещя на гласовата му поща, но не получи отговор. Накрая скочи в колата и потегли, настъпила газта до дупка, въпреки че не виждаше нищо на повече от метър пред капака. Щом стигна до мястото, където я бяха оставили сутринта, Мира се втурна право между дърветата, крещейки истерично. Строполи се на земята и започна отчаяно да рови в снега, все едно очакваше да намери децата си отдолу. Ушите и пръстите ѝ измръзнаха. Впоследствие дори не знаеше как да обясни случилото се. Едва няколко години по-късно осъзна, че е преживяла нервен срив.

Десет минути по-късно телефонът ѝ иззвъня. Обаждаха се Петер и децата, съвсем спокойни и безгрижни. Питаха я къде е. „ВИЕ КЪДЕ СТЕ?“, изкрещя тя. „У дома“, отвърнаха те, с усти, пълни със сладолед и канелени кифли. Щом Мира попита „защо?“, Петер отговори неразбиращо: „Имаше виелица, затова се прибрахме“. Телефонът му бил в някакво чекмедже в спалнята и той забравил да го зареди.