Бьорнстад
- Автор: Бакман Фредрик
- Серия: Бьорнстад #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-28-2336-0
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бьорнстад». Краткое содержание книги:
Бени от време на време се замисля за Адри, най-голямата му сестра, която има развъдник за кучета. Колкото по-напред стигат в плейофите, толкова по-ясно Бени осъзнава приликата си с кучетата: ако си полезен, ти отпускат каишката.
Чуват учителката дълго преди да влети през вратата.
– ТЕЗИ МАЙМУНИ... ТЕЗИ... НЕ ИЗДЪРЖАМ ПОВЕЧЕ! – крещи тя още преди да е прекрачила прага.
– Успокой се, Мис бонбонени гащички – усмихва се Бени и в този момент наистина му се струва, че тя ще го удари.
– ОЩЕ ВЕДНЪЖ! КАЖИ ГО ОЩЕ ВЕДНЪЖ И СЕ ЗАКЛЕВАМ, ЧЕ НЯМА ДА СИ В СЪСТОЯНИЕ ДА ИГРАЕШ УТРЕ! – заканва му се тя, вдигнала длан.
Директорът виква силно, скача от стола, хваща я под мишницата и я извежда в коридора. Може би това е правилната реакция. Но както учителката, така и Бени знаят, че директорът се ядоса на грешния човек.
В класната стая в другия край на коридора Бобо се подхлъзва на чина си и пада по лице на пода, все още гол до кръста и крещейки „мечките от БЬОРНСТ...“. Около него има само два вида седемнайсетгодишни – такива, които обичат хокей, и такива, които го мразят. Такива, които се ужасяват, че Бобо може да се е наранил, и такива, които се надяват на това.
11
Често повтаряна и също толкова често пренебрегвана истина е, че независимо дали кажеш на едно дете, че ще се справи с всичко, или че няма да се справи с нищо, то най-вероятно ще се окажеш прав.
Бенгт няма лидерски подход. Просто крещи. Амат тренира при него, откакто е в момчешкия отбор, и един от най-големите му страхове е, че ако Давид получи мястото в мъжкия отбор през следващия сезон, Бенгт може да поеме юношите. Не би могъл да издържи още две години с този човек, дори заради хокея. Бенгт не разбира нито от тактика, нито от техника; мисли си, че всичко е война, а единствените надъхващи реплики, които знае, са „трябва да спечелите битката за замъка!“ и „не им давайте да ви ебат в гъза!“. Ако момчетата държаха брадви, вместо стикове, той пак би ги тренирал по абсолютно същия начин.
Останалите в отбора се чувстват още по-зле, разбира се. На човек му е спестено най-лошото, когато е най-добрият, а този сезон Амат е именно това. На Закариас му се налага да заляга под патентованите фонтани от слюнка на Бенгт, когато треньорът закрещи „сърби ли те белегът от смяната на пола, Зак?“ или „по-бавен си от бременна жена, по дяволите!“. Амат обаче лети напред. Като се сети колко близо беше до това да се откаже преди дванайсет месеца, не знае дали да се радва, че е продължил, или да се страхува от това, че сериозно е обмислял да не го направи.
Беше уморен, това е всичко, което си спомня. Уморен от борбата, уморен от постоянните крясъци, уморен от псувните и ударите, уморен от съблекалнята, където юношите се промъкваха по време на тренировка и нарязваха обувките му или хвърляха дрехите му под душа. Уморен от опитите да докаже, че е нещо различно от това, което говореха за него: синът на чистачката. От Низината. Твърде малък. Твърде слаб.
Една вечер след тренировка Амат се прибра, легна и не стана четири денонощия. Майка му търпеливо го остави на мира. Чак на петата сутрин отвори вратата на стаята му, готова да тръгва за работа, и каза:
– Може да играеш с мечки. Но това не означава да забравиш, че си лъв.
Когато го целуна по челото и сложи ръка на сърцето му, той прошепна:
– Твърде е трудно, мамо.
– Баща ти толкова би се гордял, ако можеше да те види как играеш – отвърна тя.
– Татко сигурно дори не е знаел какво е хокей на лед... – измърмори Амат.
– Именно заради това! – отговори тя високо, а говорим за жена, която много се гордее с това, че никога не повишава глас.
Онази сутрин вече бе изчистила трибуните, коридора и офисите и бе стигнала до съблекалнята, когато портиерът мина оттам и почука на рамката на вратата. Тя погледна нагоре, а той кимна към леда и се усмихна. Амат беше оставил ръкавиците, шапката и якето си между линиите. Това бе денят, когато момчето осъзна, че единственият начин да стане по-добър от мечките в тяхната игра, е да спре да играе по техния начин.
Давид седи на върха на трибуната. Изживял е по-голямата част от своите трийсет и две години вътре в спортните зали, отколкото извън тях. Обича хокея по много причини, но най-вече защото това е най-сложното просто нещо, на което е попадал. Отнема една секунда да го научиш, но цял живот да го овладееш.