Бьорнстад

Амат вдига поглед. Гледал е всяка тренировка на юношеския отбор този сезон. На Кевин нищо не му хрумва ей така. Всичко, което прави, е премислено и планирано.

– Да – смотолевя Амат.

– Има ли си гадже?

Отговорът се бави. Кевин барабани очаквателно със стика по пода. Амат се взира дълго в ръцете си, но накрая поклаща глава бавно и неохотно. Кевин кимва радостно и тръгва към пързалката. Амат остава вътре, дъвче вътрешната страна на долната си устна, диша тежко през носа, хвърля лентите в кошчета, наглася протекторите си. Последното, което вижда на излизане от съблекалнята, са десет почти изтрити думи, изписани с молив върху пожълтяла, смачкана бележка: „От хората, на които е дадено много, се очаква много“.

Присъединява се към юношите в централния кръг на леда. В средата му е изрисувана голяма, заплашителна мечка. Символът на клуба: сила, големина, страх. Амат е най-дребният на пързалката, винаги е бил; още откакто бе на осем, всички му повтарят, че няма да се справи със следващото ниво, че не е достатъчно здрав, достатъчно силен, достатъчно голям. Но сега се оглежда и вижда отбор, който утре ще играе полуфинал. Това е един от четирите най-добри юношески отбора в цялата страна. И Амат е тук. Поглежда Лют и Бобо, Бенгт и Давид, Бени и Кевин. Смята да им покаже, че може да играе. Ако ще да го убият.

Почти нищо не може да накара Петер да се чувства толкова зле, колкото го кара да се чувства хокеят. И, абсурдно, но почти нищо не може да го накара да се чувства по-добре. Той премисля, премисля, премисля ситуацията си, докато накрая кислородът в офиса свършва. Когато неудовлетворението и гаденето вече стават нетърпими, Петер се изправя и отива на пързалката. Обикновено там мисли по-добре, затова сяда на една седалка и започва да тупка топката си, забил поглед в бетонния под. Дори не забелязва, че долу започва тренировката на юношеския отбор.

Сюне излиза от офиса си, за да си вземе кафе. На връщане вижда Петер да седи сам на трибуната. Сюне знае, че спортният директор вече е зрял мъж, но за един стар треньор е трудно да спре да възприема момчетата като момчета.

Сюне никога не му е казвал, че го обича. За един родителски образ това може да бъде не по-малко трудно, отколкото за истински баща. Но знае колко много Петер се страхува да не разочарова всички. Всички мъже са движени от страхове, а най-големият страх на Петер е, че не е достатъчно добър. Достатъчно добър баща, достатъчно добър съпруг, достатъчно добър спортен директор. Той изгуби родителите и първото си дете, а всяка сутрин умира от ужас да не загуби Мира, Мая и Лео. Не би издържал да се страхува, че може да изгуби и клуба си.