Зимата на света [bg]

Тя влезе в сградата и заслиза по стълбите. Повечето от затворниците я последваха. Питаше се колко дълго ще им се наложи да останат тук. Германската армия би трябвало да се предаде, но кога ще стане това? Карла не си представяше Хитлер да капитулира при каквито и да било обстоятелства. Все пак целият му живот беше преминал в това да крещи, че той е вождът. Как би могъл да признае, че е сгрешил, че е бил глупав и зъл? Че е избил милиони хора и е станал причина страната му да бъда изравнена със земята от бомбардировки? Че ще влезе в историята като най-злия човек, живял някога на света? Не би могъл. По-скоро би полудял, би умрял от срам или би захапал дулото на пистолета.

Но кога? Утре? Другата седмица? По-късно?

Горе някой извика:

— Тук са! Русите са тук!

После Карла чу тропането на тежки ботуши по стъпалата. Откъде съветските войници са се сдобили с такива хубави ботуши? От Америка ли? И тогава те влязоха в помещението. Четири, шест, осем, девет мъже с мръсни лица и автомати с барабанни пълнители, готови за убийство. Заемаха доста място.

Бившите затворници се отдръпнаха от тях, макар че това бяха освободителите.

Войниците се ориентираха в обстановката. Разбраха, че измършавелите затворници, главно жени, не ги застрашават. Свалиха оръжията. Неколцина се отправиха към съседните помещения. Един висок войник вдигна ръкава на ризата си. Имаше шест или седем ръчни часовника. Изкрещя нещо на руски и посочи часовниците с приклада на автомата си. Карла разбра какво има предвид, ала й беше трудно да повярва. Тогава мъжът сграбчи една възрастна жена и посочи венчалната й халка. — Да не би да ни откраднат и малкото, което нацистите ни оставиха? — възкликна Ханелоре. Съветските войници направиха точно това. Високият изглеждаше раздразнен. Опита да измъкне пръстена на жената. Щом разбра какво иска, тя сама го свали и му го даде. Руснакът взе пръстена, кимна и посочи всички останали в помещението.

Ханелоре пристъпи напред и заговори на немски.

— Тези хора са затворници! Евреи и роднини на евреи, преследвани от нацистите! Не стана ясно дали войникът я е разбрал. Той просто продължи настоятелно да сочи часовниците на ръката си. Получи малкото скъпоценности, които не бяха откраднати или разменени срещу храна. Освобождаването, дело на Червената армия, явно нямаше да е щастливото събитие, което мнозина очакваха с нетърпение.

Но следваше по-лошо.

Високият войник посочи Ребека.

Тя се извърна и опита да се скрие зад Карла.

Друг войник, дребен и светлокос, сграбчи Ребека и я измъкна. Ребека запищя, а дребосъкът се ухили, като че звукът му доставяше удоволствие.

Карла с ужас разбра какво ще стане.

Дребният стискаше здраво Ребека, докато високият грубо опипваше гърдите й и говореше нещо, от което двамата се разсмяха.

Всички затворници се развикаха с негодувание.

Високият войник наведе оръжието си. Карла се боеше да не открие огън. Натиснеше ли спусъка, щеше да избие десетки затворници в претъпканото помещение.