Ужас [bg]

Момчето и мъжът, които е бил през всичките тези петдесет години, биха предпочели да умрат, вместо да се подчинят. Мъжът, който беше сега, би предпочел да умре, вместо да се подчини.

Но ако самата смърт означава да се подчиниш окончателно? Синкавият пламък в гърдите му нямаше да приеме нито едното, нито другото.

През последните седмици в снежната им къща, докато лежеше под завивките, той научи за един друг начин да се подчиниш. Един вид смърт. Промяна от едно същество в нещо съвсем различно, което не е нито „аз“, нито „не-аз“.

Щом двама толкова различни човеци, които са лишени от възможността да общуват устно, могат да сънуват едни и същи сънища, тогава вероятно — дори ако оставим настрана всички останали вярвания — другите реалности също могат да се слеят.

Той е ужасно уплашен.

Те излизат от палатката, облечени само с късите панталони, гамашите, ботушите и тънките ризи от еленова кожа, които понякога обличат под парките. Тази вечер е много студено, но след кратката поява на обедното слънце вятърът е утихнал.

Той няма представа кое време е. Слънцето отдавна е залязло, а те още не са спали.

Ледът се пука под натиска с равномерен барабанен ритъм. Недалеч от палатката са се отворили нови канали.

Северното сияние спуска завеси от светлина от звездния зенит до снежнобелия хоризонт и изпраща проблясъци на север, изток, юг и запад. Всичко наоколо, включително белият мъж и мургавата жена, се оцветява в редуващи се алено, виолетово, жълто и синьо.

Той се отпуска на колене и повдига лицето си нагоре.

Тя стои над него, леко наведена напред, сякаш дебне тюлен в дупката за дишане.

Той държи ръцете си отпуснати край тялото, както е научен, но тя го хваща здраво за раменете. Ръцете й са голи в студа.

Безмълвната се навежда към него и широко отваря уста. Той отваря своята. Устните им почти се докосват.

Тя вдъхва дълбоко, прилепва устните си към неговите и започва да вдъхва през отворената му уста в гърлото.

По време на дългите часове, прекарвани в упражнения в зимния мрак, точно това му беше най-трудното. Вдишването на диханието на друг човек прилича на удавяне.

Тялото му се напряга, той се старае да не се закашля, да не се отдръпне назад. В главата му се върти една мисъл: „Предай се.“

Катаяк. Пиркусиртук. Нипакухийт. Всички странно звучащи имена, които помни от сънищата си. Всички имена, които Истинските хора, обитаващи ледовете на Северния полярен кръг, получават за това, което те двамата с Безмълвната извършват в момента.

Тя започва с кратки ритмични поредици от ноти.

Тя свири на гласните му струни като на тръстиков духов инструмент.

Тихите звуци се понасят над леда и се смесват с трясъка и пулсиращата светлина на северното сияние.

Тя повтаря ритмичния мотив, но този път прави кратки паузи между звуците.

Той напълва дробовете си с диханието й, добавя от своето и го вдъхва обратно в устата й.

Тя няма език, но гласните й струни са невредими. Звуците, които издават под въздействието на дъха му, са високи и чисти.

Тя извлича музика от гърлото му. Той извлича музика от нейното. Ритмичната мелодия набира темпо, звуците се наслагват един върху друг, забързват се. Музикалните съзвучия се усложняват — наподобяваща едновременно музика от флейта и обой, отчетливо човешка като всеки глас, гърлената мелодия се разнася на много мили над оцветения от северното сияние лед.