Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Проходът става все по-тесен. Почти мога да докосна скалите и от двете страни…
Върховете им се сливат. Яздя през сенчест тунел, забавям ход сред сгъстяващия се мрак… Пред очите ми заиграват фосфоресциращи рисунки. Вятърът сякаш стене край мен.
После изскачам навън!
Отразената от стените светлина е ослепителна, гигантските кристали се издигат наоколо отвсякъде. Препускам край тях по изкачваща се пътека, която извежда от тази местност през върволица покрити с мъх долчинки, където мънички, съвършено кръгли езерца лежат неподвижни като зелени огледала.
Пред мен изникват огромни папрати и аз си проправям път през тях. Чувам далечни звуци като от тромпет.
Взимам завоя, преминавам на тръс… Папратите сега са червени, по-ниски и с по-широки листа… Отвъд тях се простира голяма равнина, която розовее в настъпващата вечер…
Напред, по бледата трева… Мирис на прясна пръст… Планини или облаци в далечината… Отляво прелетяват звезди… Бърз влажен полъх… В небето скача синя луна… Проблясвания сред тъмни пространства… Спомени и тътен… Надигаща се буря…
Силен вятър… Облаци закриват звездите… Ярка назъбена линия разцепва едно дърво от дясната ми страна и то избухва в пламъци… Гъделичкащо усещане… Миризма на озон… Вода плющи върху мен… Ивица светлини отляво…
Ек на копита по калдъръмена улица… Отсреща приближава странно превозно средство… Цилиндрично, пухтящо… Успяваме да се разминем… Зад мен прозвучава вик… Детско лице на осветен прозорец…
Топуркане… Плясък… Витрини и къщи… Дъждът отслабва, замира и спира… Плъзва мъгла, напластява се, все по-гъста, разсейва усилващата се светлина отляво…
Теренът става по-равен, почвата — червеникава… Светлината пред мен грее ярко… Някакъв нов вятър, откъм гърба ми, носи топлина… Въздухът се разделя…
Бледолимоново небе… Забързано към пладне оранжево слънце…
Земята потреперва! Не го правя аз, става съвсем неочаквано… Почвата под краката на коня ми се движи, но има и още нещо. Новото небе, новото слънце, ръждивата пустиня, в която току-що съм влязъл — всичко се свива и разпуска, избледнява и пак се появява. Чува се трясък и когато отзвучава, ние със Звездин се оказваме сами сред бяло нищо — актьори без декори. Стъпваме по празно пространство. Отвсякъде струи светлина и осветява само нас. В ушите ми ечи постоянно пукане, като звука при пролетното топене на ледовете по една руска река, край която бях яздил някога. Звездин, минал през толкова Сенки, сега изцвилва уплашено.
Оглеждам се. Появяват се замъглени очертания, започват да стават по-ясни. Светът около нас се възстановява, ала изглежда някак измит. Част от пигментацията му я няма.
Завиваме наляво, препускаме към нисък хълм, изкачваме го, спираме накрая на върха му.
Черният път. Той също изглежда неестествено… дори повече от всичко останало. Лее се на вълни пред погледа ми и сякаш започва да се люшка, докато го наблюдавам. Пукането продължава, става по-силно…
От север се надига вятър, първоначално лек, но с всеки миг става по-силен. Поглеждам натам и виждам как се струпват тъмни облаци.
Знам, че трябва да бързам, както никога досега. Води се решителната битка между съзиданието и разрушението там, където бях… кога? Няма значение. Вълните се движат от Амбър навън и всичко това също може да изчезне… а и аз, заедно с него. Ако татко не успее да въдвори отново ред.
Плясвам с юздите. Препускаме на юг.
Равнина… Дървета… Някакви разрушени сгради… По-бързо…
Пушек от горски пожар… Огнена стена… Изчезва…
Жълто небе, сини облаци… Минава армада дирижабли…
По-бързо…
Слънцето пада като парче нажежено желязо в кофа с вода, звездите се превръщат в драскотини… Бледа светлина върху прав път… Звуците са в по-мрачна тоналност, вой… Колкото светлината е по-ярка, толкова по-блед е пейзажът… Сиво, отдясно, отляво… Вече по-ярко… Остава само пътят, който да следват очите ми… Воят се извисява до писък… Формите се сливат… Препускаме през тунел от Сенки… Той започва да се вие в кръг…