Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
На гарата видяха само носачи и един-двама непознати на Джон селяни. Тръгнаха по пътечката, където миришеше на прах и орлови нокти.
За Джон, уверен вече във Фльор и неочакващ нова раздяла, разходката беше чудесна, много по-прекрасна от първата — по Възвишенията или покрай Темза. Любов — сияние, изкусно обагрена страница от живота, където всяка дума и усмивка, всяко леко докосване приличаше на гравирани в текста златни, алени и сини пеперуди, птици и цветя, щастливо общение без скрити помисли, което трая трийсет и седем минути. До горичката стигнаха по времето, когато доят кравите. Джон не смяташе да отидат до стопанския двор, а само дотам, откъдето се вижда полето пред градината и къщата зад нея. Тръгнаха между боровете и изведнъж на завоя се озоваха пред Айрин, седнала на един стар пън.
Има най-различни удари: по гръбнака, по нервите, по съвестта, а най-силен и дълготраен — по личното достойнство. Такъв удар именно получи Джон, когато се озова пред майка си. Да бе довел Фльор открито — да. Но да я промъкне по такъв начин! Изгаряйки от срам, той се постара да се държи колкото се може по-дръзко.
Фльор се усмихваше с леко предизвикателство, изненаданото лице на майка му прие веднага безлично любезно изражение. Тя именно изрече първите думи:
— Много се радвам, че ви виждам. Добре се е сетил Джон да ви доведе у нас.
— Ние не идвахме вкъщи — побърза да възрази Джон; — просто исках да покажа на Фльор къде живея.
Майка му отвърна спокойно:
— Ще влезете да пием чай, нали?
Разбрал, че само бе засилил нетактичността си, той чу отговора на Фльор:
— Много ви благодаря, но аз трябва да се върна за вечеря. Срещнахме се случайно с Джон и решихме, че ще бъде интересно да видя къде живее.
Как умееше да се владее тя!
— Разбира се; но ще останете за чая. Ние ще ви изпратим до гарата. Моят мъж ще се радва да ви види.
Изражението в очите на майка му, спрели за миг върху него, изравни Джон със земята — смаза го като червей. Тя тръгна първа, Фльор след нея. Джон се чувстваше като дете, докато се влачеше зад двете жени, разговарящи така свободно за Испания, за Уонсдън, за къщата зад дърветата на зеления склон. Наблюдаваше как погледите им се срещат, как се изучават взаимно тези две същества… най-скъпите за него на света.
Видя баща си, седнал по дъба, и изпита предварително болка от унищожаващия го поглед, който щеше да зърне в очите на този спокоен мъж, кръстосал нозе, отслабнал, остарял, но все така изискан; усещаше леката насмешка, която ще долови в гласа му и усмивката му.
— Това е Фльор Форсайт, Джолиън; Джон я довел да види къщата. Да пием веднага чай, защото тя бърза за влака. Кажи да донесат чая, Джон, и телефонирай за такси.
Да я остави сама с двамата, беше неудобно и все пак — както майка му сигурно бе предвидила — беше в този момент най-малката от всички злини; затова той изтича към къщи. Нямаше възможност да остане насаме с Фльор — нито за момент, а не бяха си уговорили нова среща! Когато се върна, зад прикритието на прислужничката и чайните прибори, под дървото нямаше нито следа от неловкост; но у него тя съвсем не бе намаляла. Разговаряха за галерията на Корк Стрийт.
— Ние, старите — казваше баща му, — страшно любопитстваме да разберем защо не можем да оценим новото изкуство; вие с Джон трябва да ни обясните.
— Смятат го за сатирично, нали? — запита Фльор.
Джон видя, че баща му се усмихва.
— Сатирично ли? О, струва ми се, че е нещо повече от сатира. Какво ще кажеш, Джон?
— Нищо не зная — заекна Джон.
Лицето на баща му изведнъж се помрачи.
— Дотегнахме на младите — ние, нашите божества, идеалите ни! Да им отсечем главите, казват те, да им разбием кумирите! Да се върнем към… Нищото! И върнахме се, ей богу! Джон е поет. И той ще стори същото, ще стъпче, каквото е останало у нас. Собственост, красота, чувство — всичко е дим! Не трябва да притежаваме вече нищо, нито дори собствени чувства. Те пречат на… Нищото.
Джон слушаше смаян, почти оскърбен от думите на баща си, зад които усещаше някакъв недоловим таен смисъл. Той не желаеше да стъпква нищо!
— Нищото е днешното божество — продължаваше Джолиън. — Върнали сме се там, където русите бяха преди шейсет години, когато измислиха нихилизма.
— Не, татко — извика неочаквано Джон, — ние просто искаме да живеем, а не знаем как, защото миналото ни пречи — нищо повече!
— Ето една дълбока мисъл, Джон! Лично твоя ли е? Миналото! Стари притежания, страсти, заедно с последиците им! Но… да запушим!